Дий Бърчмор щеше да дойде скоро от обяда на дамския клуб, защото трябваше да се прибере у дома. Щеше да е домакиня на среща на „Уест Пиър Тръст“ в четири следобед. После трябваше да се върне в центъра за коктейл в кметството на Брайтън в седем вечерта. Там щеше да се проведе мероприятие на „Ловци на престъпници“ за набиране на средства за Музея на полицията. Тя беше примерен гражданин, подкрепяше много каузи в Брайтън. Както и магазините му.
И беше много добро момиче, постваше целия си график във Фейсбук.
Той се надяваше, че не си е променила намерението и ще носи сините сатенени обувки с диамантените катарами. Жените имаха навика да си променят намеренията, което беше едно от многото неща, които не харесваше в тях. Много щеше да се ядоса, ако тя беше с други обувки, и щеше да ѝ даде добър урок как да не разочарова хората.
Разбира се, щеше да я накаже още повече, ако носеше сините обувки.
Натисна бутона на дистанционното за отключване на вратите, фаровете примигнаха и се чу тихо писукане. После лампичката в купето светна.
Той отвори тежката врата на шофьорското място и седна зад волана, като веднага почувства миризмата на кожената тапицерия и нейния парфюм — „Армани Код“.
Погледна през предното стъкло, за да се увери, че наоколо няма никого, после потърси бутона за крушката в купето и я изключи.
Всичко беше готово.
Трябваше да помисли за толкова много неща. В частност за всички камери наоколо. Не беше достатъчно да сложиш фалшив номер на микробуса. Наоколо минаваха много полицейски коли със система за автоматично разпознаване на номерата. Тя можеше да засече номера и да го провери за секунди в регистъра в Суонси. Ако не съответстваше на превозното средство, щяха да разберат моментално. Така че той се беше снабдил с номера, които бяха копия на номера на бял микробус като неговия — беше го видял паркиран на улица в Шорхам.
Само за да се увери, че микробусът в Шорхам няма да мръдне никъде за ден-два и няма да бъде забелязан от същата полицейска кола, той беше изпразнил няколко пакета захар в резервоара му. Обичаше да е спокоен, че се е погрижил за всичко. Ето така се оставаше на свобода. Като винаги покриваш следите си. Винаги имаш обяснение за всичко.
Прехвърли се на задната седалка, сложи черната качулка и нагласи процепите на очите и устата си. После се сви на пода между предните и задната седалка, за да не го видят през прозореца — не че щяха да видят много през тъмните стъкла. Пое си дълбоко дъх и натисна бутона на дистанционното, за да заключи вратите.
Малко оставаше.
81
Четвъртък, 15 януари
Дий Бърчмор си имаше златно правило — никога не пиеше, преди да говори пред публика. Но след това, е, след това имаше нужда от едно питие! Нямаше значение колко пъти го беше правила, щом застанеше отпред и заговореше, винаги се притесняваше. Днес обаче, по някаква неизвестна причина — вероятно защото събитието беше голямо и много престижно, — тя беше по-нервна от обикновено, докато изнасяше речта си.
Затова, въпреки че нямаше търпение да се прибере, за да посрещне гостите си в четири, остана да побъбри с приятелки. Преди да се усети, беше изпила три големи чаши совиньон блан. Не беше много умно от нейна страна, защото не бе хапнала почти нищо.
Сега вървеше по паркинга и се чувстваше доста нестабилна. Беше ѝ трудно да фокусира поглед. Налагаше се да остави колата си и да вземе такси, или да върви пеша — не беше много далеч. Но тъкмо започваше да вали и тя не искаше чисто новите ѝ обувки да подгизнат.
И все пак не биваше да шофира. Не само защото беше опасно, но и щеше да изложи много съпруга си, ако я спрат за шофиране в пияно състояние. Пристъпи към автомата за плащане, после зарови в чантата за талона. Извади го, но той се изплъзна от пръстите ѝ.
Клекна и едва се изправи.
Натряскала съм се!
Опита да си спомни дали има чадър в колата. Беше сигурна, че има. И разбира се, там бяха и обувките с нисък ток, с които шофираше! Щеше да си ги сложи и да повърви до дома — тъкмо щеше да изтрезнее.
Прибра талона в чантата си и се заклатушка към второ ниво.
82
Четвъртък, 15 януари
Той чу как токчетата ѝ тракат по бетона. Приближаваше се. Вървеше бързо.
Обичаше този звук — на приближаващи се токчета. Винаги го беше харесвал. Беше много по-приятен от звука на отдалечаващи се токчета. Да, но пък този звук го плашеше в детството му. Отдалечаващите се токчета означаваха, че майка му излиза. А звукът от приближаващи се токчета означаваше, че се връща.