Тънкс, издокаран със син гащеризон и оставил мръсна торба с инструменти на земята до себе си, оглеждаше ключалките.
Грейс слезе от колата с фенерче в ръка и поздрави колегите си, после кимна към последния гараж в редицата.
— Този ли е?
— Да, номер седемнайсет, не е много ясно обозначен.
— Брансън два пъти прочете заповедта за обиск, която беше подписана само преди половин част от местен съдия. — Да.
— Дявол да ме вземе! — каза Тънкс. — Какво си имаме тук? Да не е кралското съкровище?
— Да, доста са ключалките — съгласи се Грейс.
— Който и да ги е сложил, не си е поплювал. Сигурен съм, че вратата е укрепена и отвътре.
Грейс усети дори мрачно уважение в гласа на ключаря. Както когато един професионалист признава майсторството на друг.
Тънкс се зае със задачата си, а Грейс стоеше и потъркваше ръце, за да ги стопли.
— Какво знаем за собственика на гаража? — попита той Брансън.
— Опитвам се да разбера. Изпратих двама униформени в жилищната сграда, да разпитат дали познават собственика, или поне някой от наемателите. Ще проверя и в имотния регистър.
Грейс кимна, попи една капка от носа си кърпа, после подсмръкна. Надяваше се да не се е простудил — най-вече защото не искаше да зарази Клео.
— Проверихте ли дали това е единственият вход?
Детектив-сержантът, който беше облечен с дълго кремаво палто с колан и с еполети на раменете и носеше кафяви кожени ръкавици, вирна рязко глава и започна да я клати наляво-надясно.
— Знам, че не съм най-умният в полицията, но виж, това го проверих.
Грейс се ухили, после тръгна да заобиколи гаража, за да провери лично. Гаражът беше доста дълъг, но нямаше нито прозорец, нито врата на задната страна. Грейс се върна при Брансън и каза:
— Е, какви са новините от Ари?
— Гледал ли си филма „Войната на семейство Роуз“?
Той се замисли за миг и попита:
— С Майкъл Дъглас?
— Точно така. И Катлин Търнър, и Дани Девито. Всичко се омаза. И ние сме тръгнали натам.
— Ще ми се да можех да ти дам някакъв съвет, приятел — каза Грейс.
— Аз обаче мога да ти дам един — отвърна Глен. — Не си прави труда да се жениш. Просто намери жена, която те мрази, дай ѝ къщата си, децата си и половината си доходи.
Ключарят обяви, че е готов, и дръпна вратата няколко сантиметра нагоре, за да покаже, че е отключена.
— Кой от вас иска ще има честта? — попита той и отстъпи встрани някак предпазливо, сякаш от гаража щеше да изскочи чудовище.
Брансън си пое дълбоко дъх и дръпна нагоре вратата. Беше по-тежка от очакваното. Тънкс се оказа прав, отвътре беше подсилена със стоманени пластини.
Щом вратата изтрополи нагоре, като се плъзна успоредно на покрива, тримата се втренчиха във вътрешността на гаража.
Той беше празен.
В тъмното успяха да различат единствено неравно петно в дъното на гаража, което приличаше на изтекло от кола масло. Рой Грейс усети и слаба миризма на отработени газове. На отсрещната стена, в дъното на гаража, имаше висок до тавана дървен стелаж. Стара, износена автомобилна гума беше подпряна вляво. Няколко гаечни ключа и стара тесла висяха от куки на стената вляво от тях. Нямаше нищо друго.
Глен се взря мрачно в нищото.
— Сигурно сега ни се смее, нали?
Грейс не каза нищо, докато осветяваше с фенерчето си стените и тавана.
— Ще му откъсна шибаната кратуна — каза Глен.
И двамата забелязаха едновременно двете пластмасови ленти на пода. Тръгнаха натам, а Грейс извади чифт латексови ръкавици. Клекна и взе първата лента. Това беше регистрационен номер на кола, с черни букви върху светлоотразяваща бяла повърхност.
Веднага позна номера. Това беше фалшивият номер на микробуса, който беше излязъл на скорост от паркинга на гранд хотела в четвъртък следобед и почти със сигурност беше шофиран от Мъжа с обувките.
Втората пластмасова лента беше заден номер на автомобил.
Дали бяха открили леговището на Мъжа с обувките?
Грейс отиде до стената в дъното. На една полица имаше няколко рула сребристо тиксо. Останалите лавици бяха празни.