Глен Брансън тръгна към лявата стена, но Грейс го спря.
— Не се разхождай навсякъде, приятел. Нека опитаме да вървим по стъпките си, за да оставим терена чист за криминалистите — искам да дойдат веднага.
Той огледа всичко внимателно.
— Според теб това ли е видял Спайсър? Тези регистрационни номера?
— Не мисля, че е толкова умен, че да събере две и две само от тези номера. Мисля, че е видял нещо друго.
— Като например?
— Няма да говори, докато не му дадем имунитет. Трябва да му призная, че е достатъчно умен, за да се сети да заключи отново.
— Ще говоря с шефа — каза Грейс, като тръгна назад по стъпките си. — Трябва да разберем какво е видял тук. Трябва да знаем какво липсва сега.
— Мислиш, че може да е задигнал нещо?
Не — отвърна Грейс. — Не мисля, че Спайсър е задигнал нещо. Мисля, че вероятно е видял белия микробус. През последните няколко часа тук е работил автомобилен двигател. Ако микробусът е изчезнал, тогава къде е, мамка му? И най-вече — защо е изчезнал? Върви да говориш със Спайсър. Извий му ръцете. Кажи му, че ако иска и лира от наградата, ще трябва да ни каже какво е видял. Иначе сделката отпада.
— Той се страхува, че можем да го арестуваме за проникването в гаража.
Грейс погледна приятеля си.
— Кажи му да излъже, да каже, че вратата е била отворена, незаключена. Нямам никакво намерение да го арестувам за нахлуването.
Брансън кимна.
— Добре, ще говоря с него. Само не забравяй, че ако доведеш тук криминалистите и Мъжа с обувките се върне и ги види, ще избяга. Дали няма да е по-добре да сложим човек да наблюдава тайно гаража? Накарай Тънкс да го заключи, за да не може онзи да се усети.
— Това само в случай, че не ни наблюдава в момента — отбеляза Грейс.
Брансън се озърна настрани, после нагоре.
— Да, само в този случай.
Първото, което Грейс предприе, когато се върна в контролната зала на „Джон Стрийт“ след двайсет минути, беше да информира Сребърния и Бронзовите командири да наредят постоянно наблюдение на всеки бял микробус форд „Транзит“, който се появи в близост до „Истърн Роуд“ до сутринта. После пусна заповед към всички патрули в града да следят за всички модели микробуси форд „Транзит“.
Ако беше прав, преди дванайсет години Мъжа с обувките беше използвал такъв микробус при едно от нападенията си. Това пасваше на теорията на доктор Праудфуд за симетрията в действията му. Вероятно щеше да използва такъв бус и тази вечер.
Дали това беше причината именно онези две страници да липсват от досието? Страниците, на които бяха записани показанията на свидетеля, видял как млада жена е вкарана насила в бял микробус? Дали на тях нямаше важна информация относно поведението на престъпника? За неговия начин на действие?
Но онова, което го безпокоеше още когато отваряха гаража, не спираше да го тревожи и сега. Ако Мъжа с обувките беше изкарал микробуса от гаража, защо си беше направил труда да заключи и четирите ключалки? Там нямаше нищо за крадене, освен две безполезни регистрационни табели.
Наистина не намираше логика в това.
93
Събота, 17 януари
Единствените клиенти, които Мад мразеше повече от пияните, бяха надрусаните клиенти. Момичето на задната седалка беше направо в по-добрия свят.
Тя говореше ли, говореше. Бълваше думи, без да спира, откакто я беше качил от адрес близо до плажа в Дансинг. Косата ѝ беше дълга и права, с цвят на кетчуп и супа от грах. Говореше пълни глупости и носеше боклучави обувки. Вонеше на цигари и на „Долче и Габана“, и цялата беше изпомачкана. Приличаше на кукла барби, извадена от кофа за боклук.
Тя беше така надрусана, че едва ли щеше да забележи, ако я откара на луната, само дето той не знаеше как да стигне дотам. Това още не го беше разбрал.
— Там е работата, разбираш ли — продължаваше тя, — в този град е пълно с хора, които искат да те преметнат. Ти искаш качествена захар, казваш им, че искаш кафява, а те ти дават лайна, пълни лайна. Ти имаш ли такъв проблем?
Мад не беше сигурен дали тя говори по мобилния си, както бе правила през по-голямата част от пътуването, или говори на него. Затова продължи да кара мълчаливо, да поглежда часовника си и да се тормози. След като я оставеше в Кемп Таун, щеше да паркира и да игнорира всички поръчки от диспечера, за да изчака да стане седем и да си изпие чая.
— А, имаш ли? — попита тя по-силно. — Имаш ли?
Той усети как го побутва по гърба. Не му хареса. Не обичаше клиентите да го докосват. Миналата седмица кара един пиян мъж, който постоянно се хилеше и го буташе по рамото. Мад дори започна да се чуди как ли ще реагира пияницата, ако го удари в лицето с тежкия ключ за винтовете на колелата, който държеше в багажника.