Вече започваше да се чуди и как ли ще реагира това момиче, ако направи същото с нея. Лесно можеше да спре и да извади ключа от багажника. Но тя сигурно щеше да остане на задната седалка и да продължи да бърбори дори след удара. Беше видял същото в един филм.
Тя отново го побутна.
— Хей? Кажи де, имал ли си?
— Какво да съм имал?
— О, мамка му, не ме ли слушаш? Добре де, мамка му. Нямаш ли някаква музика в тая кочина?
— Четвърти номер, нали? — попита той.
— Какво? Какъв четвърти номер?
— Обувки. Носиш този номер.
— Ти да не си обущар в свободното си време?
Обувките ѝ бяха наистина ужасни. Имитация на леопардова кожа, ниски и ожулени по ръбовете. Можеше да я убие, ако реши. Можеше. Щеше да е лесно. Беше имал много неприятни клиенти, но тази беше първата, която го накара да си помисли, че може да я убие.
Но вероятно беше по-добре да не го прави. Можеш да си имаш неприятности, ако убиваш хора и те хванат. Беше гледал „От местопрестъплението“ и други сериали, които показваха криминалисти. Можеш много да научиш от тях. Можеш да се научиш как да убиваш глупави хора като тази жена, с тъпата ѝ коса, тъпите ѝ лакирани в черно нокти и с тъпите ѝ цици, които почти се изсипваха от аления сутиен.
Той зави вляво към кръговото пред Брайтънския пристан и продължи около Олд Стейн. А тя внезапно млъкна. Той се зачуди дали не е прочела мислите му.
94
Събота, 17 януари
Рой Грейс седеше в офиса в дъното на оперативната зала и се опитваше да изяде ужасната слузеста и почти леденостудена купчина от пилешко и скариди, която му беше донесъл някой съобразителен служител. Ако не беше умрял от глад, сигурно щеше да ги изхвърли. Но не беше ял нищо след купата овесени ядки рано сутринта и имаше нужда от гориво.
При гаража зад Мандалей Корт всичко беше спокойно. Но броят и качеството на ключалките на вратата продължаваха да го безпокоят. Риг веднага се беше съгласил да не обвиняват Дарън Спайсър за проникването, но засега Глен не успяваше да го открие. Грейс се надяваше, че серийният обирджия не им погажда някаква гадна шега.
Заби пластмасовата вилица в противното ястие, докато се взираше в мрежата на екрана на компютъра. Всички коли и трийсет и петимата полицаи в неговата операция бяха съоръжени с транспондери, които предаваха тяхното местоположение с точност до няколко метра. Той провери позициите на всеки от тях, после и изображенията от камерите по улиците. Мониторите по стената показваха нощните улици осветени като в ден. Градът беше доста оживен днес. Хората може и да си бяха останали по домовете вчера, но съботната вечер явно беше за разпускане.
Тъкмо бе успял да преглътне една консервирана скарида, когато радиотелефонът изпращя и един развълнуван глас обяви:
— Забелязана е цел едно! Завива надясно по „Едуард Стрийт“!
Цел едно беше кодовото наименование на Джон Къридж — Мад. Цел две и останалите цели по ред на номерата се отнасяха за всеки бял микробус или минувач, който изглежда подозрителен.
Грейс веднага заряза гадното ястие и зачука по клавиатурата, за да извади на един от мониторите на стената картина от кръстовището на „Едуард Стрийт“ и „Олд Стейн“. Видя едно такси пежо с типичните за Брайтън цветове — тюркоазно и бяло, да излиза извън обсега на камерата.
— Пътникът е жена. Продължава на изток! — чу се гласът.
След няколко секунди Грейс видя малко пежо да се отдалечава в същата посока. Транспондерът показваше, че това е една от необозначените коли, номер четири.
Той извади картина от следващата камера по пътя и видя как таксито прекосява кръстовището с „Егремънт Плейс“, където „Едуард Стрийт“ се превръщаше в „Истърн Роуд“.
Почти същият маршрут като предишната вечер, помисли си Грейс. Но този път той усети че има някаква разлика, макар да не можеше да обясни каква. В същото време мисълта, че са се доверили твърде много на Праудфут, не спираше да го тормози.
Обади се по вътрешната линия на Сребърния командир.
— Имаме ли дестинацията му от таксиметровата компания?
— Не, шефе, не исках да се усетят, да не би операторката да каже нещо на шофьора. Имаме достатъчно хора, за да го държим под око, ако остане в района.
— Добре.
Друг глас изпращя по радиотелефона:
— Той завива надясно към — коя е тази улица — „Монтагю“, май. Да, „Монтагю“! Спира. Задната врата се отваря. Тя слиза от колата! Господи, тя тича!