99
Събота, 17 януари
В контролната зала на наблюдателните камери на „Съсекс Мониторинг Сървисис“ Дънстан Кристмас помести едрото си туловище на стола, като внимаваше да не се надигне съвсем, за да не включи сензора за алармата. Беше едва седем и половина вечерта. Мамка му. Още час и половина, преди да може да стане за петминутна почивка.
Не трябваше да е нощна смята още две седмици, но се беше съгласил да замести болен колега, защото имаше нужда от допълнителна надница. Времето обаче не минаваше; сякаш беше спряло напълно. Може би дори вървеше назад, като в научнофантастичния филм, който беше гледал наскоро по „Скай“. Щеше да е дълга нощ.
Но пък мисълта за допълнителните пари го ободряваше. Мистър Старлинг може и да беше странен шеф, но плащаше добре. Парите тук бяха добри; много по-добри, отколкото на предишната му работа, където преглеждаше на скенер багажа на летище „Гетуик“.
Посегна напред, взе шепа чипс от огромния пакет, задъвка и ги прокара с глътка кока-кола от двулитровата бутилка. После се оригна. Докато по навик оглеждаше двайсетте екрана, ръката му стоеше близо до бутона за микрофона, в случай че забележи натрапник. Видя, че монитор номер седемнайсет, който не показваше нищо, когато застъпи на смяна, все още няма картина. Той предаваше от стария циментов завод в Шорхам, където баща му беше шофьор навремето.
Натисна контролния лост, за да смени образа на екрана, в случай че някоя от двайсет и шестте камери там е сдала багажа. Но екранът си остана празен. Дънстан вдигна телефона и набра дежурния инженер.
— Здравей, Рей. Дънстан е, от контролна зала 2. Нямам никакъв образ на екран седемнайсет, откакто застъпих на смяна.
— По нареждане на мистър Стърлинг — отвърна инженерът. — Клиентът не си е плащал сметките от четири месеца. Мистър Стърлинг ограничава услугата. Не се тревожи за това.
— А, добре, благодаря — отвърна Дънстан Кристмас.
И хапна още малко чипс.
100
Събота, 17 януари
Ужасна болка прониза главата ѝ и я събуди. За миг Джеси беше напълно дезориентирана, нямаше представа къде се намира.
В стаята на Бенедикт?
Беше замаяна и ѝ се гадеше. Какво беше станало снощи? Какво беше станало на партито? Да не би да се беше напила?
Усети силно раздрусване. Под нея нещо постоянно бучеше. Чуваше рева на двигател. В самолет ли беше?
Гаденето се засили. Всеки момент щеше да повърне.
Още едно раздрусване, после пак. Чуваше се някакво тракане, като от незатворена врата. Обзе я страх. Нещо не беше наред; нещо ужасно се беше случило. Когато дойде на себе си, спомените ѝ се върнаха, макар и неохотно, сякаш нещо се опитваше да ги удържи далеч.
Не можеше да движи ръцете и краката си. Страхът ѝ се засилваше. Лежеше по лице върху нещо твърдо и подскачащо. Носът ѝ беше запушен и ѝ беше много трудно да диша. Опита се отчаяно да вдиша през устата, но тя беше запушена. Не можеше да диша и през носа. Опита се да извика, но се чу само тих стон, който отекна в устата ѝ.
Паникьосана и трепереща, бореща се за въздух, тя смръкна силно. Но не можеше да вдиша достатъчно въздух, за да изпълни дробовете си. Изскимтя и изстена, извъртя се на една страна, после по гръб — опитваше се да поеме въздух през носа, вече ѝ причерняваше. След няколко секунди носът ѝ най-после малко се отпуши. Паниката ѝ понамаля. Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух, поуспокои се и се опита да извика отново. Но звукът остана пленен в устата ѝ.
За миг мракът беше прорязан от ярки светлини и тя успя да види тавана на микробуса. После отново стана тъмно.
Още светлина и тя видя приведена фигура на шофьорската седалка, само раменете и бейзболната шапка. Светлината изчезна и след миг се появи нова. Това бяха фаровете на коли.
Внезапно вдясно се появи силна светлина и тя успя да зърне част от отражението му в огледалото за задно виждане. Замръзна от ужас. Той още беше с черната качулка.
Очите му я следяха.
— Просто си лежи и се наслаждавай на пътуването! — каза ѝ той с тих, безизразен глас.
Тя пак се опита да заговори и да раздвижи ръце. Те бяха зад гърба ѝ, с прилепени една за друга китки. Нямаше никаква хлабавина, нищо, за което да се хване. Опита да раздвижи краката си, но ги чувстваше, сякаш са привързани за глезените и за китките.
Колко ли беше часът? Откога беше тук? Откога…
Сега трябваше да е на бала. Бенедикт щеше да се срещне с родителите ѝ. Щеше да я вземе с колата. Какво ли си мислеше сега? Какво ли правеше? Дали стоеше пред къщата и натискаше звънеца? Дали я набираше по телефона? Когато фарове осветиха отново вътрешността на колата, тя се огледа. Видя нещо като малък кухненски бокс; една талашитена врата се лашкаше, удряше се в касата, но не се затваряше. Сега намаляваха. Тя чу как той сменя скоростите, чу и че пусна мигача.