Страхът ѝ се засили още повече. Къде отиваха?
После чу вой на сирена, първо слаб, после по-силен. Идваше зад тях. Усилваше се още! И внезапно надеждата се пробуди. Да! Бенедикт бе отишъл да я вземе и се беше обадил в полицията, когато е видял, че я няма. Те идваха! Тя беше спасена. О, господи, благодаря ти! Благодаря ти!
Накъсани сини светлини, сякаш от разбит полилей, нахлуха в микробуса и въздухът се изпълни с писъка на сирената. После сините светлини отминаха и Джеси чу как сирената заглъхва в далечината.
Не, идиоти такива, не, не, не! Моля ви. Върнете се! Моля ви, върнете се!
Тя се плъзна по пода вляво, когато микробусът зави рязко вдясно, подскочи силно два пъти и спря. Тя чу скърцането на ръчната спирачка. Моля ви, върнете се! После фенерче светна в очите ѝ и за миг ѝ се зави свят.
— Почти стигнахме! — каза той.
Единственото, което успя да види, когато той измести лъча на фенерчето от лицето ѝ, бяха очите му през процепите в качулката. Опита се да му каже: „Моля те, кой си ти? Какво искаш? Къде ме водиш?“ Но се чу само нечленоразделен стон, като от запушен рог.
Тя чу, че шофьорската врата се отваря. Двигателят работеше на равномерни обороти. После чу и метален звън — звучеше като верига. Последва го скърцането на ръждиви панти. Врата ли се отваряше?
Чу познат звук. Тихо бръмчене. Надеждата отново се събуди. Това беше мобилният ѝ телефон! Беше го превключила на тих режим, на вибрация, заради курса по кикбокс. Като че ли се чуваше някъде отпред. Дали не беше на седалката до шофьора?
Господи, кой ли се обаждаше? Бенедикт? Чуди се къде ли е тя? Спря след четвъртото позвъняване и мина автоматично на гласова поща.
След няколко секунди той се върна, подкара напред няколко метра, после отново слезе, като остави двигателя включен. Тя чу същото скърцане, после същото метално потракване на верига. Сега бяха зад заключени врати, осъзна с ужас, който нарастваше все повече. Някъде, където полицейските коли нямаше да се появят. Устата ѝ пресъхна и тя усети, че ще повърне. Жлъчка се надигна в гърлото ѝ, горчива и кисела. Преглътна я.
Микробусът подскочи веднъж, после отново — имаше издатини на пътя. Той се наклони и тя полетя напред, като удари рамото си в нещо. После микробусът се изправи и тя се плъзна назад, напълно безпомощна. Потеглиха по равна повърхност, с леко поклащане на всеки няколко секунди, сякаш имаше някакви сглобки по бетона. Беше тъмно като в рог и той караше без фарове.
За миг ужасът ѝ се обърна в гняв, после в дива, животинска ярост.
Пусни ме! Пусни ме! Развържи ме! Нямаш право да ми причиняваш това!
Тя се опитваше да освободи китките си, опъваше ръце с всички сили, трепереше, блъскаше се. Но онова, с което бяха завързани, не поддаваше.
Лежеше неподвижно и си поемаше дъх през носа, очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тази вечер трябваше да е на бала. Щеше да носи красивата рокля и новите обувки. Щеше да държи Бенедикт под ръка, докато той разговаря остроумно с родителите ѝ и ги покорява напълно. Беше сигурна в това. Бенедикт беше адски нервен заради тази среща. Беше се опитала да го успокои, че те ще са очаровани от него. Майка ѝ ще е запленена, а баща ѝ, ами, той при първа среща изглежда малко труден човек, но пък отвътре е мек като памук. Те щяха много да го харесат, беше му обещала това.
Да, докато не разберат, че не е евреин.
Микробусът продължи пътуването си. Завиха наляво. Фаровете светнаха за секунда и тя видя стената на някаква висока, запусната сграда с потрошени прозорци. Тази гледка предизвика леден въртоп в нея. Приличаше на сградите от филма „Хостел“. Сгради, в които невинни хора бяха затваряни и измъчвани от садисти, които си плащаха за това.
Въображението ѝ се развихри. Харесваше филмите на ужасите и сега си мислеше за всички умопобъркани убийци, които отвличаха жертвите си, измъчваха ги и после ги убиваха бавно и мъчително. Като в „Мълчанието на агнетата“, в „Тексаско клане“ и в „Хълмовете имат очи“.
Умът ѝ блокира от ужас. Тя дишаше рязко и накъсано, панически, гърдите ѝ бумтяха и изгаряше от гняв.
Микробусът спря. Мъжът пак слезе и тя чу трещенето на метална врата, после ужасното стържене на метал в някаква твърда повърхност. Той се качи отново в буса, затръшна вратата и подкара напред, като пусна фаровете.
Трябва да му говоря.
Сега вече виждаше пред предното стъкло, че се намират в огромна, изоставена индустриална сграда с височината на самолетен хангар, или на няколко самолетни хангара. Фаровете за кратко показаха един метален мост с перила, който вървеше около стените високо горе и мрежа от нещо като огромни прашни ракетни цилиндри за гориво, които се простираха в далечината, поддържани от масивни стойки от метал и бетон. Когато завиха, видя как металния мост изчезва в развалини, имаше и ръждясали вагонетки, покрити с графити, които изглеждаха непомествани от десетилетия.