— Сега е девет — каза Акот. — Клиентът ми се нуждае от чаша чай. Трябва да пие чай на всеки кръгъл час, точно на часа. Това е негов ритуал.
— Имам новини за клиента ви — каза Грейс, като се втренчи в Къридж. — Това тук не е „Риц Карлтън“. Ще получи чай по времето, когато тук се дава чай, а не когато той реши. Но ако клиентът ви си направи труда да ни сътрудничи — или вероятно ако неговият адвокат си направи този труд, — може и да си помисля дали да не подобрим обслужването.
— Вече ви казах, че клиентът ми няма да говори.
— Искам си чая — каза внезапно Мад.
Грейс го погледна.
— Ще го получиш, когато аз реша.
— Трябва да го изпия в девет.
Грейс се втренчи в него. Настъпи тишина, после Мад извърна очи към Грейс и каза:
— Вие каква тоалетна имате, с горно или долно казанче?
В гласа на таксиметровия шофьор се усещаше някаква уязвимост, нещо, което трогна Грейс. След като преди два часа научи за отвличането от Кемп Таун и за обувката на паважа, бяха постъпили още новини. Трийсет минути след отвличането един млад мъж бе дошъл да вземе годеницата си за официална вечеря. Тя не отворила вратата. Не отговаряла и на мобилния си телефон, който прехвърлял повикването на гласова поща.
Вече беше установено, че последният, който я е виждал, е инструкторът ѝ по кикбокс в местния фитнес салон. Тя била много въодушевена, очаквала с нетърпение вечерта, макар че според него изглеждала доста нервна заради предстоящата среща на годеника ѝ с родителите ѝ.
Може и да се е уплашила, помисли си Грейс. Но тя не изглеждаше момиче, което ще зареже годеника си и ще разочарова родителите си. От всичко, което научаваше, Грейс все по-малко харесваше развитието на нещата. И затова ставаше все по-гневен на този разпит.
Гневен от самодоволството на Кен Акот.
Гневен от факта, че този смотаняк се крие зад правото си да мълчи и зад състоянието си. Грейс познаваше дете със синдрома на Аспергер. Един негов колега и жена му, с които той и Санди бяха приятели, имаха син тийнейджър с това заболяване. Беше странно, но много сладко момче, обсебено от батерии. Не го биваше в общуването, нямаше нормални социални умения. Момче, което имаше затруднения в различаването на добро и зло и с някои аспекти на поведението си. Но сигурно бе в състояние да разграничи добро от зло, ако стане дума за изнасилване или убийство.
— Ти от тоалетни ли се интересуваш? — обърна се Грейс към Къридж.
— От тоалетни вериги! Имам колекция, мога да ви я покажа някой път.
— Да, ще ми е много интересно.
Акот се взираше убийствено в него.
— Не ми казахте — продължи Къридж. — Вашата тоалетна с горно или долно казанче е?
Грейс се замисли за миг.
— С долно.
— Защо?
— А ти защо харесваш женски обувки, Джон? — отвърна Грейс.
— Съжалявам — обади се Акот с напрегнат от ярост глас.
— Няма да позволя никакви въпроси.
Грейс не му обърна внимание и настоя:
— Секси ли ти изглеждат?
— Секси хората са лоши — отвърна Мад.
102
Събота, 17 януари
Рой Грейс излезе от стаята за разпит още по-неспокоен, отколкото влезе в нея. Джон Къридж беше странен човек и той усещаше някаква жестока жилка в него. И все пак не мислеше, че притежава ума или хитростта, необходими на Мъжа с обувките, за да се измъква безнаказано цели дванайсет години.
В момента особено много го притесняваха новите сведения за вероятното отвличане на Джеси Шелдън. И най-вече го притесняваше обувката на тротоара. Джеси Шелдън е била облечена със спортен екип и гуменки. Тогава чия беше онази обувка? Чисто нова дамска обувка с висок ток. Точно каквито Мъжа с обувките обичаше.
Тормозеше го и още нещо, не само Джон Къридж и Джеси Шелдън. Не можеше точно да си спомни кога му хрумна тази мисъл — може би по някое време след като напуснаха гаража зад „Мандалей Корт“, — но не спираше да го безпокои и сега.
Излезе от Съсекс Хаус и тръгна към колата си. Ръмежът беше почти спрял и вятърът се засилваше. Грейс се качи в колата и запали двигателя. В този миг радиото изпращя. Един от полицаите, изпратени при горящия микробус във фермата северно от Патчъм, се обаждаше, за да съобщи, че микробусът още бил твърде горещ, за да може да бъде претърсен.