— Добре, благодаря ти, Бела.
Норман Потинг вдигна ръка.
— Шефе, днес получих доста информация от мобилния оператор. Говорих с годеника на Джеси Шелдън рано тази сутрин и той ми каза на кой оператор е клиентка. Преди час и половина те ми дадоха сведения за местоположението на телефона ѝ. Може да ни свършат работа.
— Продължавай.
— Последното обаждане е направено в шест и половина вчера, до номера на годеника ѝ, Бенедикт Грийн. Той потвърди, че е говорил с нея приблизително по това време, казала му, че си тръгва от курса по кикбокс. Заръчал ѝ да побърза, защото щял да я вземе в седем и петнайсет. След това телефонът не е използван. Няма повече обаждания от този номер, но се е движил на запад от седем без петнайсет — времето на отвличането. В седем и петнайсет е спрял да се движи и е останал на място досега.
— Къде? — попита Грейс.
— Ами нека ти покажа.
Потинг се изправи и тръгна към картата, закачена на една от белите дъски. На нея имаше криволичеща синя линия, която я пресичаше по дължина, и червен кръг с два хикса отгоре и отдолу.
— Двата хикса отбелязват станциите на мобилния оператор, с които се свързва в момента телефона на Джеси Шелдън — каза Потинг. — Районът е доста голям и за нещастие няма трета станция, чрез която да триангулираме точната позиция.
Той посочи криволичещата синя линия.
— Това е река Адур, която тече през Шорхам.
— Където живее Джон Къридж — отбеляза Бела Мой.
— Да, но това не ни върши работа, защото той е в ареста — отвърна покровителствено Потинг. После продължи: — От двете страни на реката се простират открити местности и „Комбс Роуд“, оживено шосе, което минава между тези две базови станции. Там се намират няколко частни къщи, няколко бараки, които са принадлежали на завода за цимент, и самият завод за цимент. Изглежда, че телефонът на Джеси, и вероятно тя самата, са някъде в това кръгче. Но районът е твърде голям.
— Можем да изключим циментовия завод — каза Ник Никол. — Ходих там преди няколко години, когато бях патрулен. Имат добра охранителна система — с непрекъснато наблюдение. И птиче да прелети, алармата се включва.
— Отлично, Ник — каза Грейс. — Благодаря ти. Добре, трябва да претърсим този регион. Ще съберем възможно най-много хора — униформени, от специалния екип, всички, които успеем. Ще вземем и хеликоптер.
Грейс си записа нещо, после погледна към екипа си.
— Според поземления регистър гаражът е собственост на агенция за недвижими имоти — каза Ема-Джейн. — Ще отида в офиса им още на сутринта.
Грейс кимна. Въпреки непрестанното наблюдение при гаража не се беше появявал никой. Той не се и надяваше да се появи тепърва.
Не знаеше какво да мисли.
Обърна се към криминалния психолог.
— Праудфут, вие ще кажете ли нещо?
Праудфут кимна.
— Мъжът, който е отвлякъл Джеси Шелдън, е вашият човек — каза той важно. — Не онзи в ареста.
— Звучите доста сигурен.
— Помнете ми думите. Правилното място, правилното време, правилният човек — каза той така самодоволно, че на Грейс отчаяно му се прииска да му докаже, че греши.
Когато се върна в кабинета си след брифинга, Грейс откри пакет на „Федекс“ да го чака на бюрото.
Седна, отвори го и вечерта му съвсем се прецака.
В пакета имаше написана на ръка бележка на бланка от Полицейския обучителен център в Брамшил и прикрепено фотокопие на имейл с дата от миналия октомври.
Имейлът беше адресиран до него, изпратен от детектив-суперинтендант Касиън Пюи. Информираше го, че в досието на Мъжа с обувките има липсващи страници. Същите онези липсващи страници, на които бяха записани показанията на свидетеля, видял белия микробус, в който беше качена Рейчъл Райън.
Написаната на ръка бележка гласеше:
Открих това в пощенската си кутия, Рой! Надявам се, че ще ти е от полза. Вероятно паметта ти не е чак толкова добра, но не се тревожи — случва се на всички! Поздрави, Касиън.
След десет минути ровене в своята поща Грейс откри писмото, сред стотиците неотворени писма. По онова време цареше истински хаос и Пюи като че ли се забавляваше да го обстрелва с по десетина мейла на ден. Ако ги беше чел, нямаше да има време да свърши нищо друго.
Така или иначе това го оставяше засрамен и с един заподозрян по-малко.
112
Неделя, 18 януари
Джеси се ужасяваше от височините и по тази причина беше благодарна, че е толкова тъмно. Нямаше представа къде е, но се беше изкачила по нещо, което вероятно беше стълба вътре в силоза.