— Знам къде си, Джеси! Виждам те! Щом Мохамед не отива при планината, планината ще иде при Мохамед.
Отвърна му тишина. После издрънча метал. Четири секунди, пак издрънча.
— Само си влошаваш положението, Джеси. Хич няма да съм благосклонен, когато те открия. Ама никак!
Джеси не издаваше нито звук. Беше разбрала едно. Този извратеняк имаше предимство в тъмното, но щом се съмнеше и в хангара започнеше да прониква някаква светлина, всичко щеше да се промени. Той я плашеше и тя нямаше представа на какво е способен. Но беше сигурна, че е наранила сериозно окото му. А и ножът все още беше у нея. Точно до ръката ѝ.
Сега беше полунощ. Зората щеше да настъпи след около седем часа. Някак трябваше да намери сили да потисне ужасната жажда и умората дотогава. Не биваше да заспива.
Утре може би през стената щеше да проникне лъч светлина. Това място беше пълна разруха. Почти в руини. Сигурно някъде имаше дупка, през която можеше да пропълзи. Дори да е на покрива.
115
Понеделник, 19 януари
Въпреки яростните протести на Кен Акот, Грейс отказа да освободи Джон Къридж и настоя да се явят в съда за удължаване мярката за задържане. Постигна това лесно, защото след настояването на Кен Акот за присъствието на специализирано медицинско лице, те така и не бяха успели да разпитат Къридж.
Грейс никак не харесваше този заподозрян, въпреки че трябваше да признае, че доказателствата срещу него не са особено убедителни, засега. Не успяха да извлекат нищо от мобилния му телефон. В него имаше само четири номера. Единият беше на собственика на таксито, два на собствениците на лодката, които бяха в Гоа — мобилен и стационарен — и един на терапевта му, с когото Къридж не се беше виждал повече от година.
Компютърът му също не разкри нищо интересно. Само безкрайни посещения на сайтове за дамски обувки — повечето модни, а не фетишистки, — посещения в електронни магазини, на сайтове за парфюми, сайтове, посветени на викториански тоалетни, и сайтове с карти.
Една психоложка, която бе работила с пациенти със синдрома на Аспергер, идваше насам. Акот бе казал, че ако тя сметне, че това няма да навреди на клиента му, ще позволи да го разпитат. Грейс се надяваше поне тогава да научат нещо.
Тъкмо се връщаше в кабинета си след сутрешния брифинг, когато мобилният му иззвъня.
— Рой Грейс — отвърна той.
Обаждаше се служителка от лабораторията, звучеше много доволна от себе си:
— Рой, имаме ДНК резултати за теб!
— От пробите, които ви изпратихме снощи? — учуди се той.
— Имаме нов апарат — още го изпробваме и не знам дали резултатите от него ще минат в съда, но успяхме да извлечем ДНК от две от пробите, поекспериментирахме малко, защото случаят е спешен.
— Е, казвай?
— Имаме две съвпадения — по едно от всяка проба. Едното е пълно, сто процента, а другото — частично, явно показва родствена връзка. Пълното съвпадение е от ДНК извлечена от космен фоликул на трупа. Казва се Рейчъл Райън. Изчезнала е през деветдесет и седма. Върши ли ти работа?
— Сигурна ли си?
— Машината е сигурна. Все още провеждаме обичайните изследвания на остатъка от мострата и ще имаме резултат по-късно днес. Но аз съм почти сигурна.
Той си позволи няколко секунди, за да осмисли чутото. Да, беше го очаквал, но все пак му дойде като шок. Потвърждение за провала му, за това, че не беше успял да спаси младата жена. Каза си, че трябва да се свърже с родителите ѝ, надяваше се да са още живи и все така заедно. Поне вече щяха да научат истината, ако не друго.
— А родствената връзка? — попита той.
Това означаваше приблизително, но не точно съвпадение. Срещаше се при братя и сестри, родители и деца.
— Това е от семенната течност в кондома, открит в трупа — в Рейчъл Райън, както вече стана ясно. ДНК-то е на човек, който е в родствени отношения с жена на име Елизабет Уаймън-Бентам.
Грейс си написа името, беше така развълнуван, че ръката му трепереше. Лаборантката му даде и адреса ѝ.
— Знаем ли защо е включена базата данни?
— За шофиране в пияно състояние.
Той благодари и веднага отвори базата данни, написа името на жената и адреса ѝ.
След миг вече имаше номер и го набираше.
Попадна на гласова поща. Остави съобщение — име, чин, и молба да му се обади спешно на мобилния телефон. После написа името ѝ в Гугъл, за да научи повече за нея, по-конкретно къде работи. Часът беше девет и петнайсет. Ако работеше някъде, тя трябваше вече да пътува натам.
След няколко секунди на екрана се появиха думите: Лизи Уаймън-Бентам, управител на пиар агенция „ВБ“.