Един дребен, закръглен мъж, с неподдържана брада вдигна шишкав пръст с изгризан нокът.
— Господин главен инспектор, имате ли заподозрени по случаите на Мъжа с обувките?
— На този етап мога да кажа само, че имаме няколко добри следи и сме благодарни на обществеността за реакцията.
Дебелакът побърза да зададе втори въпрос:
— Търсенето на Рейчъл Райън като че ли не е типично за политиката на полицията — каза той. — Обикновено не реагирате така бързо в случай на изчезване. Прав ли съм да предполагам, че според вас може да има връзка с Мъжа с обувките — операция „Худини“ — въпреки че не обявявате това публично?
— Не, не сте прав да го предполагате — отвърна грубо Скърит.
Една жена вдигна ръка.
— Може ли да ни кажете какви са някои от другите линии на разследване по случая на Рейчъл Райън, господин главен инспектор?
Скърит се обърна към Рой Грейс.
— Моят колега детектив-сержант Грейс организира възстановка на пътя на Рейчъл към дома ѝ. Ще се проведе в седем вечерта в сряда.
— А това означава ли, че не вярвате, че ще я откриете преди това? — попита Фил Милс.
— Означава това, което означава — отвърна Скърит, вече бе имал няколко сблъсъка с този репортер. После кимна на колегата си.
Рой Грейс никога не беше говорил на пресконференция и беше адски нервен.
— Една служителка на полицията с приблизително същия ръст и телосложение като Рейчъл Райън ще бъде облечена с подобни дрехи и ще върви по пътя, по който според нас Рейчъл се е прибрала към дома си в нощта на изчезването ѝ — или по-скоро в ранната утрин. Бих искал да призова всички, които може да са били навън в коледната утрин, да отделят време да минат отново по пътя си тогава и да се опитат да си спомнят нещо.
Когато приключи, се беше изпотил. Джак Скърит му кимна одобрително.
Тези репортери бяха по следите на история, която можеше да продаде вестниците им или да накара радиослушателите или зрителите да не сменят канала. Рой и Скърит имаха различна цел. Да направят улиците на Брайтън и Хоув безопасни. Или поне да накарат гражданите им да се почувстват сигурни в свят, който никога не е бил сигурен и никога нямаше да бъде. Не и когато съществуваха хора, с каквито той като полицай трябваше да си има работа.
По улиците на града върлуваше хищник. В резултат на ужаса, който Мъжа с обувките всяваше, нито една жена в Брайтън не се чувстваше особено спокойна точно сега. Всяка жена в Брайтън се озърташе през рамо, не забравяше да сложи веригата на вратата и се чудеше дали тя не е следващата.
Рой Грейс не участваше в разследването на Мъжа с обувките. Но имаше все по-засилващото се усещане, че операция „Худини“ и търсенето на Рейчъл Райън са едно и също нещо.
Ще те хванем, обеща наум на Мъжа с обувките.
Каквото и да ни струва.
23
Понеделник, 29 декември
Рейчъл беше в хеликоптер с Лиъм. Дългата му остра коса и намусено момчешко лице го караха да прилича на Лиъм Галахър от „Оейзъс“, любимата ѝ група. Спускаха се ниско над Гранд Кениън. Алените скали се нижеха от двете им страни, толкова близо, опасно близо. Под тях имаше голяма, голяма пропаст, металносиня вода се виеше през назъбените сиво-кафяви контури.
Тя стисна ръката на Лиъм. Той стисна нейните. Не можеха да разговарят, защото бяха със слушалки и чуваха какво им говори пилота. Тя се обърна към Лиъм и оформи с устни „обичам те“. Той се ухили, изглеждаше толкова смешен с микрофона, който отчасти закриваше устата му, и отвърна също така безмълвно „обичам те“.
Предния ден бяха минали покрай един параклис, в който се провеждаха венчавки. Той на шега я дръпна през вратата, към тесния, опъстрен със злато интериор. Имаше редици пейки от двете страни на пътеката и две високи вази с цветя, които служеха за бутафорен, неканоничен олтар. На стената зад тях беше закачена стъклена витрина с поличка, на която имаше бутилка шампанско и бяла чантичка с украсена с цветя дръжка, а на друга поличка имаше празна бяла кошничка с големи бели свещи.
— Можем да се оженим — каза той. — Сега. Днес!
— Не ставай смешен — отвърна тя.
— Не съм смешен. Сериозно говоря! Да го направим! Ще се върнем в Англия като господин и госпожа Хопкърк!
Тя се зачуди какво ли ще си помислят родителите ѝ. Щяха да се разстроят. Но беше изкушаващо. Чувстваше се толкова щастлива. Това беше мъжът, с когото искаше да прекара живота си.
— Господин Лиъм Хопкърк, предложение ли ми правите?