— Не точно — но си мисля, че, нали разбираш, можем да прескочим всички глупости и шаферки и прочее, които вървят със сватбата. Ще е забавно, нали? Ще изненадаме всички?
Той говореше сериозно и това я шокира. Наистина го мислеше! Родителите ѝ щяха да бъдат съсипани. Тя си спомни как стоеше на коленете на баща си като дете. Той ѝ казваше колко е красива. Колко горд ще бъде да я поведе по пътеката в църквата в сватбения ѝ ден.
— Не мога да причиня такова нещо на родителите си.
— Нима те значат повече за теб от мен?
— Не. Просто…
Лицето му помръкна. Отново стана намусено.
Небето потъмня. Внезапно хеликоптерът започна да пропада. Стените станаха тъмни и се плъзгаха мълниеносно покрай големия издут прозорец. Реката отдолу се втурна към тях.
Тя изпищя.
Пълен мрак.
О, Господи!
Главата ѝ пулсираше. После се появи светлина. Слабо сияние от лампичката на тавана на микробуса. Чу глас. Не беше на Лиъм, а на мъжа, който се взираше в нея.
— Смърдиш — каза той. — Изцапала си ми микробуса.
Реалността я връхлетя. Ужасът се кълбеше във всяка клетка на тялото ѝ. Вода. Моля. Вода. Тя се взираше към него, с пресъхнала уста, слаба и замаяна. Опитваше се да проговори, но от гърлото ѝ излезе само вяло скимтене.
— Не мога да правя секс с теб. Отвращаваш ме. Разбираш ли какво ти казвам?
Тя почувства слаба надежда. Вероятно щеше да я пусне. Опита отново да възпроизведе някакви членоразделни звуци, но излезе само кухо мърморене.
— Би трябвало да те пусна.
Тя кимна.
Да, моля. Моля. Моля.
— Не мога да те пусна, защото видя лицето ми — каза той.
Тя го умоляваше с поглед.
Няма да кажа на никого. Моля те, пусни ме. Няма да кажа на никого.
— Ще ме вкараш в затвора до живот. Знаеш ли какво правят на хора като мен в затвора? Не е приятно. Не ми се рискува.
Възелът от страх в стомаха ѝ разля отровата си в кръвта ѝ. Тя трепереше, тресеше се, скимтеше.
— Съжалявам — каза той и наистина звучеше, сякаш съжалявам. Наистина се извиняваше. Като човек, който, без да иска, е настъпил някого в претъпкан бар. — Но всички вестници пишат за теб. На първа страница си на „Аргус“. Има и твоя снимка. Рейчъл Райън. Хубаво име имаш.
Вгледа се в нея. Стори ѝ се ядосан. И намръщен. И искрено се извиняваше.
— Съжалявам, че видя лицето ми — каза той. — Не биваше да го правиш. Това не беше много умно от твоя страна, Рейчъл. Всичко можеше да е много по-различно. Разбираш ли какво искам да кажа?
В настоящето
24
Понеделник, 5 януари
Новосформираният екип по студените досиета беше част от главния криминален отдел, ръководен от Рой Грейс. Той се помещаваше в неподходящ офис в оперативната зала на първия етаж в Съсекс Хаус, с гледка към вътрешен двор, пълен с контейнери за боклук, генератори и конфискувани коли, които закриваха много от естествената светлина.
Рой Грейс винаги си мислеше, че малко неща на света могат да създадат толкова много бумащина като едно криминално разследване. Покритият със сив килим под беше отрупан с високи купчини от големи зелени касетки и сини картонени кутии, обозначени с имена на операции, както и със справочници, обучителни наръчници и един огромен том, който си стоеше самостоятелно на пода — „Практика на криминалното разследване“.
Почти всеки сантиметър от бюрата на трите работни станции беше покрит с компютри, клавиатури, телефони, поставки за папки, препълнени пластмасови табли, визитници, чаши и лични вещи. Лепящи се бележки бяха окичени почти по всичко. Две маси бяха буквално огънати под тежестта на натрупаните върху тях папки.
Стените бяха облепени с изрезки от статии за някои от случаите, фотографии и стари обяви за издирвани заподозрени, които все още не бяха открити. Едната снимка беше на усмихната тъмнокоса тийнейджърка с надпис отгоре:
ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТАЗИ ЖЕНА?
награда: 500 лири
Имаше и черно-бял плакат на съсекската полиция, на който бе изобразен приветлив мъж с широка усмивка и рошава коса. Надписът гласеше:
ПОЛИЦИЯ НА СЪСЕКС
УБИЙСТВОТО НА ДЖАК (Джон) БЕЙКЪР
Господин Бейкър е убит в Уортинг, Съсекс, на 8/9 януари, 1990 година.
Познавате ли го? Виждали ли сте го някога?
АКО ИМАТЕ НЯКАКВА ИНФОРМАЦИЯ, МОЛЯ, СВЪРЖЕТЕ СЕ С ОТДЕЛА ЗА КРИМИНАЛНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ НА ТЕЛЕФОН 0903-30821
ИЛИ С ВСЕКИ ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК
Имаше и рисувани скици на жертви и заподозрени, компютърно генериран фоторобот на заподозрян в изнасилване, показан с различни шапки и качулки, с и без очила.
Ръководител на цялата тази инициатива със студените досиета и пряко отговорен пред Рой Грейс беше Джим Дойл, бивш детектив главен суперинтендант, с когото Грейс бе работил много години. Дойл беше висок, усърден човек, чийто външен вид даваше невярна представа за умствената му и физическа издръжливост. Той имаше твърде любезното излъчване на научен работник, а не на полицай. И все пак неговият невъзмутим маниер, търсещият му ум и прецизността, с която подхождаше към всичко, го правеха изключително ефективен детектив, който в трийсетгодишната си кариера бе допринесъл за разрешаването на много от най-сериозните престъпления в областта. Прякорът му в полицията беше Попай, като на адаша му, Джими Попай Дойл от филма „Френска връзка“.