— Което покрива деветдесет процента от женското население — ако трябва да съдя по съпругата си — каза Джим Дойл.
— Точно така — отвърна Грейс.
— Ами някакви описания? — попита Брайън Фостър.
— Заради начина, по който са се отнасяли към жертвите на изнасилвания по онова време, нямаме много информация. Говорят за мъж със слабо телосложение, без много окосмяване, безличен говор и малка пишка. Цял уикенд четох досиетата по случаите на тези жертви и всички други тежки престъпления, извършени през този период — продължи Грейс. — Има още една жена, която според мен може да е жертва на Мъжа с обувките — вероятно последната му жертва. Казва се Рейчъл Райън. Изчезна рано сутринта на Коледа през деветдесет и седма. Бях дежурен, когато съобщиха за изчезването ѝ. Разговарях с родителите ѝ. Почтени възрастни хора, които бяха напълно объркани от това, че не се бе появила на коледния обяд. По всички свидетелства тя била почтена млада жена, на двайсет и две, здравомислеща, макар и потисната след раздялата с приятеля ѝ.
Той за малко да добави, че тя беше изчезнала от лицето на земята също като съпругата му Санди.
— Някакви теории? — попита Фостър.
— Не и от страна на семейството — отвърна Грейс. — Разговарях с двете ѝ приятелки, с които бе излязла на Бъдни вечер. Едната ми каза, че била направо луда по обувки. Купувала обувки, които далеч не ѝ били по джоба — дизайнерски обувки по няколко стотачки чифта. Всички жертви на Мъжа с обувките са носили скъпи обувки. — Той сви рамене.
— Не е кой знае каква следа, Рой — каза Фостър. — Ако се е разделила с гаджето си, може да се е самоубила. Коледа, сещаш се, тогава хората много преживяват подобни болки. Помня как се чувствах, когато бившата ми се изнесе три седмици преди Коледа. Бях почти стигнал до самоубийство — през деветдесет и втора беше. На Коледа се храних сам в проклетата закусвалня „Ангус“.
Грейс се усмихна.
— Възможно е, но от това, което научих за нея, не е много вероятно. Има и нещо, което смятам за важно — един съсед случайно погледнал през прозореца в три часа в коледната утрин — времето съответства идеално — и видял мъж да набутва жена в бял микробус.
— Записал ли е номера?
— Бил е много пиян, записал е само част от номера.
— Достатъчно ли е било за проследяване на микробуса?
— Не.
— Ти повярва ли му?
— Да. И още му вярвам.
— Не е много, нали, Рой? — каза Джим Дойл.
— Не, но има нещо странно. Днес дойдох по-рано, за да прегледам точно това досие преди срещата — и знаете ли какво? — Той се вгледа във всеки от тях.
И тримата поклатиха глави.
— Страниците, които търсих, липсваха.
— Че кой ще ги махне? — учуди се Брайън Фостър. — Все пак кой би имал достъп, за да направи такова нещо?
— Нали си бил ченге — каза Грейс. — Ти ми кажи. И после ми кажи защо.
25
Понеделник, 5 януари
Може би беше време да приключва.
В затвора бързо се остарява. Слага ти още десет годинки — или ти ги отнема — зависи как го погледнеш. А точно сега Дарън Спайсър не беше твърде щастлив и от двете гледни точки.
Откакто стана на шестнайсет, Спайсър бе прекарал много време зад решетките. Наричаха го — абониран за затвора. Престъпник с кариера. Но не много успешна. Откакто стана възрастен, бе прекарал само две последователни Коледи на свобода, и то в първите години от брака си. Актът му за раждане — истинският — твърдеше, че е на четирийсет и една. Огледалото в банята обаче казваше, че е на петдесет и пет. А вътрешно се чувстваше на осемдесет. Чувстваше се мъртъв. Чувстваше се…
Нищо.
Насапуниса се и се вгледа в огледалото с празен поглед, като гримасничеше пред сбръчкания старец, който се взираше в него. Беше гол, кльощавото му тяло — за което обичаше да мисли като за слабо и стройно — беше позаякнало от ежедневните тренировки в затворническия салон.
После се зае да изстърже твърдата си четина със същото тъпо ножче, което използваше от седмици в затвора, преди да го пуснат и да го отнесе със себе си. Когато приключи, лицето му беше също толкова гладко избръснато, като цялото му тяло, което бе избръснал миналата седмица. Винаги го правеше, когато излизаше от затвора, като начин да се пречисти. Един път, в началото на вече отдавна мъртвия му брак, беше занесъл вкъщи срамни въшки.
Имаше две малки татуировки, на всяко рамо, но нищо повече. Повечето от съкилийниците му бяха покрити с татуировки и много се гордееха с тях. Гордееха се с глупостта си, ако питаха него. Защо да улесняваш хората в идентифицирането ти? Освен това вече си имаше достатъчно отличителни белези — пет белега на гърба от удари с нож, които получи, когато в затвора го завардиха приятелчетата на един наркодилър, когото беше пребил преди години.