Тази му присъда, последната, беше най-дългата досега — шест години. Пуснаха го, след като излежа три от тях. Време беше да приключва, помисли си. Да, но…
Пак това голямо „но“.
Предполага се, че като излезеш от затвора, се чувстваш свободен. Но той все още трябваше да докладва на служителя по пробацията. Трябваше да докладва за своята адаптация. Трябваше да се подчинява на правилата в хостелите, в които отсядаше. Когато те пуснат от затвора, се предполага, че ще си идеш у дома.
Но той нямаше дом.
Баща му бе мъртъв отдавна, а с майка си не бе разменил и десетина думи за последните двайсет и пет години — даже и толкова нямаше. Единственият му близък беше сестра му Магс, която пък умря от свръхдоза хероин преди пет години. Бившата му жена живееше в Австралия с неговото дете, което не беше виждал от десет години.
Домът за него беше място, където можеш да пренощуваш. Днес това беше стая в един център за адаптация точно до Олд Стейни в Брайтън. Споделяше я с четирима жалки, вонящи пияници. Беше идвал тук и преди. Днес щеше да опита да си намери нещо по-добро. Приюта „Свети Патрик“. Имаха свястна кльопачка и място, където да си оставиш нещата. Трябваше да спи в обща спалня, но поне беше чисто. Затворът трябваше да е място, където те превъзпитават, за да можеш да се върнеш в обществото, след като си излежиш наказанието. Но всъщност се оказваше, че обществото не те иска, никак даже. Превъзпитанието беше просто мит. И все пак той играеше по тяхната свирка, приемаше тази идея.
Адаптация!
Ха! Не му пукаше за адаптацията, но трябваше да покаже желание, докато беше в затвора „Форд Опън“ през последните шест месеца, защото това му позволяваше да прекарва време навън, по програмата им за заетост. Наричаха я „Работни връзки“. Беше избрал курс за общ работник в хотел, което му позволи да прекара известно време в два различни хотела в Брайтън. Да навлезе зад кулисите, да разбере как стоят нещата. Имаше достъп до ключовете за стаите и до софтуера за тях. Все полезни неща.
Да.
Редовната му посетителка в затвора „Люис“, една приятна възрастна дама, го бе попитала дали има мечта. Дали някога си е представял живота си извън стените на затвора. И какво, ако беше така?
Да, разбира се, каза ѝ той, имам мечта. Да се оженя отново. Да имам деца. Да живея в хубава къща — като онези, които обираше, за да преживява — и да карам хубава кола. Да има постоянна работа. Да. Да ходи за риба през уикендите. Това беше неговата мечта. Но това никога няма да се случи, каза той на дамата.
— И защо? — попита го тя.
— Ще ви кажа защо — отвърна Дарън. — Защото вече имам доста присъди. Кой ще ме остави на работа, когато разбере това? А винаги разбират. — Замълча, преди да добави: — Както и да е, тук си ми е добре. Имам си приятели. Кльопачката е хубава. Не плащам за ток. Гледам телевизия.
Да, точно така си беше. Само дето…
Нямаше жени. Това му липсваше. Жени и кокаин, това харесваше той. В затвора можеше да си набавиш дрога, но не и жени. Поне не достатъчно често.
Гъв му бе позволил да остане за Коледа, но го пуснаха на двайсет и осми. Защо?
Мамка му.
Надяваше се утре да се премести. Ако в „Свети Патрик“ играеш по правилата двайсет и осем дни, можеш да се нанесеш в една от техните кутийки. Това бяха странни пластмасови стаички, подобни на космически капсули, направени по идея на един японски хотел. Можеш да прекараш в такава стая още десет седмици. Бяха доста тесни, но пък ти осигуряваха известно уединение — и имаше къде да си оставиш нещата.
А той имаше някои неща, които искаше да опази.
Приятелят му, Тери Биглоу — ако можеше да нарече тази подла малка невестулка приятел — пазеше единствените му притежания на този свят. Те се намираха в един куфар, който беше заключен с три катинара и вериги — те бяха живото доказателство за огромното доверие, което хранеше по отношение на Биглоу. Дарън не смяташе, че е добра идея той да му отваря куфара. В него имаше лични неща.
Много лични.
Смигна на отражението си. Но старецът не отвърна.
Може би този път щеше да се задържи навън. Да събере достатъчно пари, от обири и дрога, за да си купи малък апартамент. А после какво? Жена? Семейство? В един момент това му изглеждаше така привлекателно, а в следващия непосилно. Твърде много усилия. Всъщност беше започнал да свиква с този начин на живот. Със собствената си компания. Със собствените си тайни номера.