Затвори вратата след себе си и повика котката:
— Шуши! Ехо, Шуши! Мама се прибра!
Това тъпо име беше идея на Дермът — така се казваше ресторантът, в който отидоха в Лондон на първата си среща.
Но ѝ отвърна само тишина, което не беше обичайно.
Обикновено котката идваше да я посрещне, отъркваше се в крака ѝ и я поглеждаше в очакване на вечерята си. Но този път я нямаше. Вероятно беше в градината. Още по-добре.
Рокси си погледна часовника, после и този в кухнята: шест и пет. Имаше по-малко от час, преди Янис да пристигне.
Бе изкарала поредния кошмарен ден в офиса, с притихнал телефон и изтичащ овърдрафт. Но тази нощ, поне за няколко часа, нямаше да ѝ пука за това. Нищо нямаше значение, освен времето, което щеше да прекара с Янис. Щеше да се наслади на всяка минута, на всяка секунда, на всяка наносекунда!
Изпразни торбите на кухненската маса, подреди покупките, взе една бутилка от безценното „Шато дьо Мерсо“ на Дермът и я сложи в хладилника. После отвори бутилка „Жевре Шамбертен“ от двехилядната, за да подиша виното. След това отвори капака на консервата с котешка храна, изсипа с лъжица съдържанието ѝ в купичката и я сложи на пода.
— Шуши! — извика тя отново. — Ехо, Шуши! Вечерята!
Забърза по стълбите, искаше да си вземе душ, да си избръсне краката, да си пръсне малко парфюм „Джо Малоун“, после да слезе и да приготви яденето.
Той чу от дрешника как тя вика котката и сложи качулката на главата си. После се заслуша в стъпките ѝ по стълбището. Целият беше напрегнат от вълнение. От очакване.
Беше потънал в червената мъгла на възбудата. Беше твърд като камък! Опита се да успокои дишането си. Гледаше я иззад копринените рокли, през закритите със завеси стъклени стени на дрешника. Тя беше толкова красива. Гладката ѝ черна коса. Небрежността, с която изрита черните официални обувки. После съблече синия си костюм. Сякаш го правеше за него!
Благодаря ти!
Тя свали бялата си блуза и сутиена. Гърдите ѝ бяха по-малки, отколкото си ги беше представял, но това нямаше значение. Ставаха. Доста твърди, но с малки зърна. И това нямаше значение. Той не си падаше толкова по гърди.
А сега бельото!
О, явно се бръснеше! Навсякъде, бе оставила само тънка ивица. Много хигиенично.
Благодаря ти!
Беше толкова възбуден, че от него капеше пот.
После тя тръгна гола през спалнята. Той чу съскането на душа. Това щеше да е подходящ момент. Но не искаше да е мокра и хлъзгава от сапуна. Пък и искаше да я види как се подсушава за него и вероятно как си слага малко парфюм — за него.
След няколко минути тя се върна в спалнята, увита с голяма хавлия, по-малка бяла хавлия бе увита на главата ѝ. После, внезапно, сякаш му устройваше частно представление, остави кърпата да падне от тялото ѝ, отвори единия дрешник и избра от лавиците чифт елегантни, блестящи черни обувки с дълги тънки токчета.
Джими Чу!
Едва сдържаше възбудата си, докато тя ги обуваше. Първо пъхна единия си крак, после другия, седнала на малкия фотьойл до леглото. Върза каишките, по четири на всяка обувка! После мина гола през стаята, като се оглеждаше, спря и започна да се върти пред голямото огледало на стената.
О, да, скъпа. Да! О, да! Благодаря ти!
Той се взираше в тясната ивица черни косми на пубиса ѝ, под плоския ѝ корем. Харесваше ги избръснати. Харесваше жени, които се грижат за себе си, които се грижат за детайлите.
Само за него!
Тя тръгна към дрешника, кърпата още беше на главата ѝ. Протегна ръка. Лицето ѝ беше на сантиметри от неговото, зад закритото със завеса огледало.
Той се приготви.
Тя отвори вратата.
Ръката му, в латексова ръкавица, се стрелна навън, и залепи тампона с хлороформ за носа ѝ.
Той се стрелна измежду висящите рокли като нападаща акула, хвана я за тила с другата си ръка, като продължаваше да притиска тампона към носа ѝ, докато тя се отпусна в ръцете му.
1997
29
Вторник, 30 декември
Рейчъл Райън лежеше неподвижно на пода на микробуса. Юмрукът го болеше от това, че я бе ударил по главата. Болеше го толкова много, че се притесни да не си е счупил палеца и някой друг пръст. Едва ги движеше.
— Мамка му — каза той, като разтърси ръка. — Мамка му, мамка му. Кучка!
Свали ръкавицата, за да огледа пръстите си, но не видя почти нищо на слабата светлина в микробуса.
После коленичи до Рейчъл. Главата ѝ се бе отметнала назад със силно изпукване. Не знаеше дали си е счупил пръст, или нейната челюст. Тя като че ли не дишаше.