Което обясняваше защо беше свеж като репичка, докато седеше в кабинета си в девет и двайсет сутринта този петък, отпиваше от второто кафе и тъкмо прехвърляше вниманието си от сводките към имейлите, които се изливаха като от чешма, която някой е забравил да спре, а накрая и към планината от хартия върху бюрото си.
Още само два дни и нещо трябваше да изминат до неделя полунощ, когато друг детектив-суперинтендант или детектив главен инспектор щеше да поеме дежурството и мантията на главен следовател. А щяха да минат шест седмици, докато дойде отново неговият ред. Имаше толкова много работа за отхвърляне, да подготвя случаи за съда, както и да надзирава новия екип по студените досиета, че всъщност изобщо не му бяха притрябвали нови случаи.
Но такъв му бил късметът.
Телефонът иззвъня и щом вдигна слушалката, Рой веднага позна грубия, лаконичен глас на детектив-инспектор Дейвид Алкорн от криминалния отдел в Брайтън.
— Съжалявам, Рой. Но май имаме още едно изнасилване от непознат.
Криминалният отдел в Брайтън се занимаваше със случая в хотел „Метропол“, макар че държаха Рой в течение на разследването. Сега обаче явно Главният криминален отдел трябваше да се заеме. Което означаваше, че трябва да се заеме той.
А на всичкото отгоре беше петък. Защо в петък? Какво им имаше на петъците?
— Какво е станало, Дейвид?
Алкорн обобщи накратко: „Жертвата е силно травматизирана. Униформеният полицай, отишъл на мястото, събрал следните сведения. Тя се прибрала сама у дома миналата нощ — съпругът ѝ бил в командировка. Била нападната в къщата си. Обадила се на приятелка, която отишла там на сутринта и после се обадила на полицията. Жертвата била прегледана от спешна помощ, но нямала нужда от медицински грижи. Била откарана в Центъра за разследване на сексуални посегателства в Кроули, придружена от тяхна служителка и полицай.“
— Имаш ли подробности?
— Много малко, Рой. Както казах, тя е доста травмирана. Но май отново има забъркана обувка.
Грейс се намръщи.
— И какво точно е станало?
— Била е насилена с една от собствените ѝ обувки.
Мамка му, помисли си Грейс, зарови се из купищата хартия на бюрото си, за да намери химикалка и бележника си.
— Как се казва тя?
— Роксана — или Рокси — Пиърс. — Алкорн издиктува презимето ѝ. — Адресът е „Дроувуей“ 76, Хоув. Има пиар агенция в Брайтън, а съпругът ѝ е в компютърния бизнес. Само това знам на този етап. Свързах се с криминалистите и сега отивам в къщата. Искаш ли да те взема по пътя?
Офисът на Грейс не му беше точно по път, но той не започна да спори. Можеше да използва времето, докато пътуват, за да получи още информация за изнасилването в „Метропол“, която можеше да е изскочила междувременно, както и да обсъдят трансфера на цялата информация към Главния криминален отдел.
— Разбира се, благодаря.
Когато затвори, постоя за миг така, за да събере мислите си.
В частност умът му се върна към Мъжа с обувките. Цялата тази седмица екипът по студените досиета се беше фокусирал върху него като приоритет, за да открие връзки, ако има такива, в начина на действие при случаите от деветдесет и седма и нападението над Никола Тейлър в „Метропол“ в новогодишната нощ.
Обувките ѝ бяха взети. Това беше първата възможна връзка. Все пак през деветдесет и седма Мъжа с обувките вземаше само едната обувка и бикините на жената. А и двете обувки на Никола Тейлър липсваха, заедно с всичките ѝ дрехи.
Някъде под планината от хартия имаше огромна дебела папка, която съдържаше профила на извършителя, или както сега се наричаше — доклад на поведенческия анализатор. Беше написан от един доста ексцентричен криминален психолог — доктор Джулиус Праудфут.
При първата им среща през деветдесет и седма Грейс беше скептичен относно неговата работа по изчезването на Рейчъл Райън. Но след това се консултира с Праудфут и по още няколко случая.
Докладът го погълна така, че не чу отварянето на вратата и стъпките по килима.
— Здравей, старче!
Грейс вдигна поглед и видя Глен Брансън да стои пред бюрото му.
— Какъв ти е проблемът? — попита той.
— Животът. Възнамерявам да го прекратя.
— Добра идея. Само не го прави тук. Имам си достатъчно работа.
Брансън заобиколи бюрото и надникна над рамото му. Почете малко, после каза:
— Знаеш ли, че на тоя Джулиус Праудфут сериозно му хлопа дъската? Такава му е репутацията.
— И какво от това? Трябва доста да ти хлопа дъската, за да постъпиш в полицията.