— И да се ожениш.
— Това също — ухили се Грейс. — Имаш ли още мъдри мисли за споделяне?
Брансън сви рамене.
— Просто се опитвам да помогна.
Щеше да помогне, ако беше на хиляди мили оттук точно сега, помисли си Грейс, но си замълча. И ако престане да му съсипва къщата, както и безценната му колекция от плочи и дискове. Ето така наистина щеше да помогне.
Той вдигна очи към човека, когото обичаше повече от всеки друг приятел, и каза:
— Или върви се шибай, или наистина ми помогни.
— Добре казано — как бих могъл да устоя?
— Хубаво. — Грейс му подаде папката от доктор Джулиус Праудфут. — Искам да направиш резюме за срещата тази вечер, около двеста и петдесет думи, и във форма, която нашият нов шеф би могъл да възприеме.
Брансън вдигна папката, после разлисти страниците.
— Мамка му, двеста осемдесет и две страници. Човече, това е пълна шибания.
— Не бих могъл да го кажа по-добре.
32
Петък, 9 януари
Бащата на Рой Грейс беше истинско ченге. Джак Грейс каза на сина си, че да си полицай означава да гледаш на света по различен начин. Трябва да си част от здравословната култура на подозрението, както той я наричаше.
Рой никога не забрави това. Ето как гледаше на света, и то винаги. Така гледаше на света и в този момент, така гледаше и луксозните къщи по Шърли Драйв в тази хубава, мразовита, но слънчева януарска сутрин. Улицата беше един от хълмистите гръбнаци на Брайтън и Хоув. Продължаваше почти към полята извън града и беше опасана от хубави, усамотени къщи, които далеч не бяха по джоба на повечето полицаи. Тук живееха богати хора: зъболекари, банкери, търговци на коли, адвокати, местни бизнесмени и бизнесмени от Лондон, и разбира се, като във всички богати квартали, тук-там имаше и по някой заможен престъпник. Тази улица беше предпочитана в града. Ако живееш на „Шърли Драйв“ — или на някоя от пресечките ѝ — значи си някой.
Или поне в очите на онези минувачи, които не притежават предубедения ум на един полицай.
Рой Грейс нямаше предубеден ум. Но пък имаше добра, почти фотографска памет. Докато Дейвид Алкорн, издокаран с хубав сив костюм, караше малкия форд покрай игрището, Грей оглеждаше къщите една по една. Това му беше навик. Къщата на един лондонски рекетьор беше тук. Както и на краля на бордеите. А на краля на кокаина беше само на една пряка оттук.
В края на четирийсетте, нисък, с късо подстригана кафява коса и постоянно миришещ на цигари, Дейвид Алкорн изглеждаше суров и непреклонен, но всъщност беше доста внимателен човек.
Когато зави надясно, по „Дроувуей“, той каза:
— Това е улицата, на която моята госпожа би искала да живее.
— Ами преместете се — отвърна Грейс.
— Не ми достигат само няколкостотин бона за първоначалната вноска — каза Алкорн. — А после още няколко. — Поколеба се и попита: — Знаеш ли за какво се сещам?
— Кажи ми.
Грейс оглеждаше къщите, които се плъзгаха покрай тях. Вдясно имаше магазин на „Тексако“. Вляво млекарница със старовремска тухлена стена.
— Твоята Клео ще хареса квартала. Той подхожда на класна жена като нея.
Тъкмо намаляваха. Изведнъж Алкорн натисна рязко спирачките:
— Ето тази е, вдясно.
Грейс се огледа за камери и журналисти, когато поеха по късата, обградена от лавровишни алея, но не видя. Забеляза лампичките на алармата.
— Хубавка е, нали? — каза Дейвид Алкорн.
Да, беше повече от хубавка, беше просто изумителна. Ако той имаше парите да проектира и построи къщата на мечтите си, тя щеше да е пълно копие на тази.
Приличаше на ослепително бяла скулптура. Смесица от остри прави линии и меки извивки, като някои се срещаха в дръзки геометрични ъгли. Къщата изглеждаше построена на отделни нива, прозорците бяха огромни, а на покрива се издигаха слънчеви панели. Дори растенията, посадени стратегически около стените, изглеждаха сякаш са генетично модифицирани точно за този имот. Не беше голяма къща; просто удобна за обитаване. Сигурно беше невероятно да се прибираш в такъв дом всяка вечер, помисли си Грейс.
После се фокусира върху онова, което искаше да научи от местопрестъплението, като мина наум през списъка, докато спираха зад малка маркирана полицейска кола. Един униформен, едър мъж към четирийсетте, стоеше до нея. Зад него беше опъната лента на сини и бели карета, която ограждаше останалата част от алеята, водеща до голям вътрешен гараж.
Грейс и Алкорн слязоха от колата и полицаят, явно от старата школа, ги информира педантично за това, което бяха открили сутринта на местопрестъплението, и им каза, че криминалистите са на път. Не можа да добави много към онова, което Алкорн вече бе казал на Грейс, освен факта, че когато се е прибрала у дома, жената явно е деактивирала алармата.