Стисна тежкия куфар под мишница, взе торбата, в която бяха събрани всичките му вещи, и тръгна да излиза. За миг се поколеба и се обърна към сгърченото на земята тяло.
— Ще се видим на погребението ти, приятел.
Затвори вратата след себе си, изкачи стълбите и излезе в мразовитата, ветровита петъчна брайтънска утрин.
34
Петък, 9 януари
За втори път само за седмица служителката от Отдела за сексуални престъпления, детектив Клер Уестмор, се върна в център „Сатурн“, Центъра за разследване на сексуални посегателства към болница „Кроули“.
Тя знаеше от опит, че всяка жертва реагира различно и състоянието ѝ никога не остава едно и също. Една от най-трудните ѝ задачи сега бе да остане в крак с постоянно променящото се душевно състояние на жената до нея. Но въпреки че се опитваше да я накара да се почувства в безопасност, не можеше да пренебрегне факта, че Рокси Пиърс всъщност представлява местопрестъпление, от което трябва да бъдат свалени всички възможни улики.
Когато това бъдеше свършено, тя щеше да остави жената да си почине — на сигурно място, в този апартамент — и да поспи с помощта на няколко успокоителни. Утре, когато, да се надяваме, щеше да е в по-добро състояние, можеше да започне разпитът. За Рокси Пиърс, както и за повечето от жертвите, това означаваше три изтощителни дни, в които ще преживее отново случилото се, докато Уестмор извлича от сърцераздирателния ѝ разказ информация, която накрая щеше да запълни трийсет страници от нейния бележник размер А4.
В този момент течеше най-стресиращата процедура за всички жертви — и за нея самата. Бяха с една лекарка от криминалния отдел в стерилна стая. Рокси Пиърс бе облечена само с бял хавлиен халат и розовите чехли, с които беше докарана тук. В полицейската кола я бяха завили с одеяло, но сега то беше махнато. Седеше свита, мълчалива и отчаяна на синята кушетка за прегледи. Беше свела глава и се взираше невиждащо в нищото. Дългата ѝ черна коса беше разрошена и отчасти закриваше лицето ѝ. Когато полицията пристигна в къщата, тя бе говорила безспирно, но сега беше изпаднала в нещо като кататония.
Клер Уестмор бе чувала жертви на изнасилване да казват, че се чувстват, сякаш душите им са убити. Никаква терапия не беше в състояние да превърне Рокси Пиърс в предишната жена. Да, с времето тя щеше да се възстанови малко, достатъчно за да функционира, да живее привидно нормален живот. Но този живот щеше да е под вечната сянка на страха. Живот, в който трудно щеше да се довери на някого, в каквато и да било ситуация.
— Тук си в безопасност, Рокси — каза Клер с ведра усмивка. — Ти си на възможно най-безопасното място. Той не може да те намери тук.
Тя се усмихна отново. Но не получи отговор. Сякаш говореше на восъчна кукла.
— Твоята приятелка Аманда е тук — продължи Уестмор. — Излезе да изпуши една цигара. Ще остане с теб целия ден. — Отново се усмихна.
И отново празно изражение. Мъртви очи. Празни. Празни като всичко около нея. Празни и безчувствени като всичко в нея.
Очите на Рокси Пиърс огледаха боядисаните в цвят магнолия стени на малката стая. Наскоро боядисани. Кръгъл учрежденски часовник показваше, че е дванайсет и трийсет и пет. Лавица с кутии, съдържащи сини латексови ръкавици. Друга полица със синьо-червени касетки, пълни със спринцовки, тампони, шишенца, всички запечатани в стерилни опаковки. Розов стол. Кантари. Ваничка с овлажняващ разтвор от едната страна и стерилен разтвор за ръце от другата. Телефон на гол бял работен плот като неизползвана гореща линия в телевизионно състезание. Сгънат параван на колелца.
Сълзи се събираха в очите ѝ. Искаше ѝ се Дермът да е тук. Искаше ѝ се, в обърканите ѝ мисли сега, да не му беше изневерявала, да не беше правила всичко това с Янис.
После внезапно избълва:
— Всичко е по моя вина, нали?
— Защо мислиш така, Рокси? — попита Уестмор, като бързо записа думите ѝ в бележника си. — Не бива да се обвиняваш изобщо. Това не е правилно.
Но жената отново потъна в мълчание.
— Добре, скъпа. Не се тревожи. Не е нужно да ми казваш нищо. Не е нужно да говориш днес, ако не искаш, но трябва да вземем проби от теб, за да ни помогнеш да хванем мъжа, който ти причини това. Има ли проблем?
След няколко мига Рокси каза:
— Чувствам се мръсна. Искам да се изкъпя. Може ли?
— Разбира се, Рокси — отвърна лекарката. — Но не точно сега. Не искаме да отмиеш всички улики, нали? — Тя говореше с леко наставнически тон, според Клер Уестмор, твърде официално за жертва в такова нестабилно състояние.