Отново тишина. Умът на Рокси отново пое по допирателната. Беше взела две бутилки от най-хубавото вино на Дермът. Беше ги оставила някъде. Една на кухненската маса, друга в хладилника. Трябваше да се прибере преди Дермът и да ги върне в избата. Иначе той ще откачи.
Лекарката взе чифт латексови ръкавици, отиде до пластмасовите касетки и извади първия предмет от стерилната му опаковка. Малка остра шпакла за вземане на проба от ноктите. Беше възможно жената да е одраскала нападателя си и под ноктите ѝ да има кожни клетки, съдържащи неговата ДНК.
Това беше просто началото на дългия ритуал, който Рокси Пиърс щеше да изтърпи в тази стая. Преди да ѝ позволи да си вземе душ, лекарката щеше да вземе проби от всяка част на тялото ѝ, която може да е била докосвана от нападателя ѝ, да провери за слюнка, семенна течност и кожни клетки. Щеше да разреши срамните ѝ косми, да ѝ вземе кръвна проба и урина за токсикологични тестове и да отбележи в книгата за прегледи уврежданията в областта на гениталиите.
Докато лекарката остъргваше ноктите на жената, като събираше всяка проба в отделна торбичка, Уестмор се опита да вдъхне малко кураж на Рокси.
— Ние ще го хванем, Рокси. Затова правим всичко това. С твоето съдействие ще можем да го спрем, за да не посегне и на друг. Знам, че сигурно ти е тежко, но се опитай да мислиш за това.
— Не знам защо си правите труда — внезапно каза Рокси. — Само четири процента от изнасилвачите влизат в затвора. Нали?
Клер Уестмор се поколеба. Беше чувала, че в национален мащаб всъщност са само два процента, защото само шест процента от изнасилванията изобщо бяха съобщавани в полицията. Но тя не искаше да влошава нещата за горката жена.
— Е, не е съвсем така — отвърна. — Но цифрата е ниска, да. Това е защото малко жертви имат кураж, Рокси. Нямат смелостта да продължат напред, както правиш ти.
— Смелост? — измърмори горчиво Рокси. — Аз нямам смелост.
— Напротив, имаш. Наистина си смела.
Рокси Пиърс поклати вяло глава.
— Аз съм виновна. Ако имах смелост, щях да го спра. Всеки ще си мисли, че всъщност съм искала да ми го причини, че сигурно съм го предизвикала по някакъв начин. Всеки друг би успял да го спре, да забие коляно в топките му или нещо такова, но аз не го направих, не го направих, нали? Затова сега лежа тук.
35
Петък, 9 януари
За Дарън Спайсър сутринта ставаше все по-хубава. Беше си взел нещата от Тери Биглоу и сега имаше дори къде да ги остави — високо, кремаво на цвят метално шкафче, с ключ, в приюта „Свети Патрик“. И се надяваше до няколко седмици да получи и малка стаичка.
Голямата готическа катедрала в края на тихата квартална уличка в Хоув се бе адаптирала към променящия се свят. При все по-намаляващото паство голяма част от огромната катедрала „Свети Патрик“ беше разделена и отдадена за подслон на бездомните. Едно от тези отделения представляваше спалня с четирийсет легла, където хората можеха да спят най-много три месеца. Друга част, помещението със стаичките, беше убежище. Там хората, които показваха истински намерения да се задържат, можеха да останат още десет седмици.
Помещението със стаичките беше по модел на японските хотели с капсули. То беше самостоятелно, с шест пластмасови капсули — кухненска част и всекидневна с телевизор. Всяка капсула беше достатъчно голяма, за да има място за спане и за два куфара.
За да го допуснат там, Спайсър трябваше да убеди управата, че е примерен обитател на приюта. Не беше мислил какво ще става след тези десет седмици в капсулата, но с малко късмет тогава щеше да има достатъчно пари, за да наеме апартамент или къща.
А да бъдеш примерен обитател означаваше да спазваш правилата, като да си излязъл до осем и половина сутринта и да не се връщаш преди вечерята в седем и половина. В промеждутъка от него се очакваше да се адаптира. Да, хубаво, всички си мислеха, че той прави това. Трябваше да докладва в адаптационния център и да се подписва, и вероятно да си намери работа в поддръжката на някой от луксозните брайтънски хотели. В стаите там щеше да има доста неща за задигане. Щеше да направи добра пачка, с която да примами някоя навита жена, както предната вечер.
Малко след обед, облечен с непромокаемо яке над пуловер, джинси и кецове, той излезе от адаптационния център. Интервюто бе минало добре и сега той имаше подпечатан формуляр и адреса на шикозния гранд хотел на крайбрежната улица, където щеше да започне работа в понеделник. Трябваше да убие остатъка от деня.
Докато се шляеше по „Уестърн Роуд“, широката търговска улица, която свързваше Брайтън с Хоув, ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете заради студа. Имаше само седем лири — това му беше останало от четирийсет и шестте лири, които му дадоха на излизане от затвора, както и от малката сума, която бе имал в себе си, когато го арестуваха. Имаше и една пачка за спешни случаи, която беше взел от Тери Биглоу.