Съставяше наум списък с нещата, които трябваше да купи. В приюта му бяха дали най-необходимите принадлежности, нови бръснарски ножчета, крем за бръснене, паста за зъби. Но му трябваха и няколко глезотии. Мина покрай книжарница на име „Сити Букс“, спря, обърна се и се вгледа във витрината. Имаше десетина книги, някои от познати автори, други не беше чувал никога.
Още му беше непривично да е на свобода. Да усеща соления морски въздух. Да се разхожда свободно сред жени. Да чува бученето на колите и от време на време музика, която долиташе отнякъде. Все пак, макар да беше свободен, се чувстваше и уязвим, някак твърде на показ. Животът на топло се беше превърнал в неговата зона на комфорт. Вече не познаваше така добре света навън.
А тази улица изглежда се беше променила за последните три години. Беше по-изпълнена с живот. Сякаш светът, след три години, се беше превърнал в купон, на който той не беше поканен.
Беше време за обяд и ресторантите вече се пълнеха с клиенти. С непознати.
Всеки беше непознат за него.
Разбира се, имаше и няколко приятели, на които можеше да се обади, и щеше да го направи, след време. Но нямаше какво толкова да им каже сега. Все същите стари неща. Да. Щеше да им се обади, когато се наложеше да пласира малко кока или когато имаше хероин за продаване.
Една полицейска кола мина в противоположната посока и той по навик се обърна и се вгледа във витрината на една агенция за недвижими имоти, като се преструваше на много заинтересован.
Повечето от полицаите в града познаваха лицето му. Половината от тях го бяха арестували по едно или друго време. Наложи се да си припомни, че му е позволено да върви по тази улица сега, че не е беглец. Той беше гражданин на Брайтън и Хоув. Беше като всички останали!
Вгледа се в някои от къщите на витрината. Една хубава срещу Хоув Парк му хвана окото. Изглеждаше му позната и имаше чувството, че я е обирал преди няколко години. Четири спални, оранжерия, двоен гараж. И цената беше хубава: седемстотин и петдесет хиляди. Да, малко не му беше по джоба. Не му достигаха седемстотин и петдесет хиляди.
Огромният супермаркет „Теско“ беше малко по-нататък и той пресече шосето и тръгна покрай опашката чакащи коли пред бариерата на паркинга. Имаше много хубави. Един биймър кабрио, хубав спортен мъркюри и няколко огромни джипа — дамите от Брайтън и Хоув явно бяха дошли на шопинг. Сладки майчици с бебета, закопчани доволно в детските си столчета на задните седалки.
Хора с пари, кредитни и дебитни карти, карти на „Теско Клуб“.
Колко услужливи бяха някои от тях!
Той спря пред главния вход и загледа потока хора, които излизаха с торби или пълни колички. Не обръщаше внимание на онези, които държаха само по две торби; те не представляваха интерес за него. Концентрира се върху онези с пълните колички. Майки и татковци и собственици на старчески домове, които идваха да напазаруват за уикенда. Хора, които бяха похарчили по двеста и повече лири от своите „Мастъркард“, „Бъркликард“ или „Амекс“.
Някои возеха бебета, закопчани в седалките на количките, но той не се интересуваше от тях. На кого му е притрябвала бебешка храна?
После я видя да излиза.
О, да! Идеално!
Изглеждаше богата. Изглеждаше арогантна. Имаше тяло, за каквото бе мечтал на горната койка в килията си цели три години. Количката ѝ беше отрупана толкова много, че горният пласт едва се крепеше. Освен това беше с хубави ботуши. От змийска кожа, с дванайсетсантиметрови токове.
Но в този момент не го интересуваха ботушите. А фактът, че тя спря до кофите за боклук, смачка касовата бележка и я хвърли вътре. Той тръгна нехайно към кофата, като не изпускаше жената от поглед, докато тя буташе количката си към един черен „Рейндж Роувър“ спорт.
После той пъхна ръка в кофата за боклук и извади няколко касови бележки. Отне му секунда да намери нейната — беше дълга почти половин метър, с отбелязан час — само преди две минути.
О, добре — сто осемдесет и пет лири! И, истински бонус, беше платила в брой, което означаваше, че няма да му се наложи да показва кредитна или лична карта. Прочете покупките: вино, уиски, коктейл от скариди, мусака, ябълки, хляб, кисело мляко. Много работи. Бръснарски ножчета! Някои от нещата не му трябваха, но сега не беше време да става придирчив… Фантастично! Помаха ѝ, но тя не забеляза. В същото време запомни номера на колата ѝ — все пак беше хубавица с готини ботуши, никога не се знае! После грабна една количка и влезе в магазина.