Мъжа с обувките беше изнасилил — или опитал да изнасили — поне пет жени в областта на Брайтън за кратък период от време през деветдесет и седма и най-вероятно беше изнасилил и убил шеста жертва, чието тяло така и не беше открито. И сигурно имаше още — много жени бяха твърде засрамени или травматизирани, за да съобщят за нападение. След това атаките изведнъж спряха. Нямаше ДНК доказателства от нито една от жертвите навремето. Но техниката за събирането им тогава още не е била така ефективна.
Разполагаха единствено с „начина на действие“ на извършителя. Почти всеки престъпник имаше специфичен „модус операнди“. Начин, по който вършеше нещата. Свой собствен „почерк“. А Мъжа с обувките имаше доста специфичен такъв: той взимаше бикините на жертвите си и едната обувка. Но само ако обувките са от висока класа.
Грейс ненавиждаше изнасилвачите. Знаеше, че всеки, станал жертва на престъпление, е травматизиран по някакъв начин. Но повечето жертви на обири или на улични престъпления накрая успяваха да оставят това зад себе си и да продължат. Жертвите на сексуално посегателство и на сексуално нападение, особено децата и жертвите на изнасилване, никога не успяваха да направят това наистина. Животът им се променяше завинаги. Те прекарваха остатъка от дните си със знанието за случилото се, бореха се да се справят, да потиснат отвращението, гнева и страха си.
А фактът, че повечето от тях бяха изнасилени от човек, когото познават, беше жесток. Изнасилванията от напълно непознати бяха изключително редки, но се случваха. И не беше необичайно тези така наречени „непознати изнасилвани“ да вземат сувенир — трофей. Както правеше Мъжа с обувките.
Грейс прелисти няколко страници от дебелото досие, като прегледа сравненията с други изнасилвания в страната. Имаше един случай далеч на север, през същия период, който се отличаваше с поразяващи сходства. Но тогава беше намерено доказателство, че извършителят определено не може да е същият.
„Така значи, Мъжа с обувките — зачуди се Грейс. — Дали си още жив? И къде ли си сега?“
4
Сряда, 31 декември
Никола Тейлър се чудеше кога ще свърши тази адска нощ, без да подозира, че адът още не е започнал.
„Адът това са другите“, бе написал Жан-Пол Сартр и тя беше напълно съгласна с него. А точно сега адът беше пияният мъж вдясно от нея и още по-пияният мъж вляво — със зелено сако от смокинг, а потната му ръка беше хлъзгава като пакетиран бекон.
И всички останали триста и петдесет шумни пияни хора около нея.
Двамата мъже мятаха ръцете ѝ нагоре-надолу, като почти щяха да ги извадят от ставите, а оркестърът в залата на хотел „Метропол“ забиваше „За старата любов докрай“ при настъпването на полунощ. Мъжът вдясно имаше пластмасов мустак тип Граучо Маркс, защипан за вътрешността на ноздрите му, а онзи вляво, чиято хлъзгава ръка бе прекарала по-голямата част от вечерта в опити да си проправи път по бедрото ѝ, непрестанно надуваше свирка, която звучеше като патешко пърдене.
Отчаяно искаше да се махне оттук. Щеше ѝ се да си беше останала у дома, в своята зона на комфорт, с бутилка вино и телевизора — както бе прекарала повечето вечери през изминалата година, откакто съпругът ѝ я напусна заради своята двайсет и четири годишна секретарка.
Но приятелките ѝ Оливия, Беки и Диан заявиха, че няма начин да ѝ позволят да кисне сама у дома в новогодишната нощ. Найджъл няма да се върне, увериха я те. Кучката беше бременна. Забрави го, хлапе. В морето има още много риба. Време е да поживееш.
Това ли означаваше да поживее?
И двете ѝ ръце щръкнаха нагоре едновременно. После бе повлечена напред от огромен прилив и за малко да падне от ненормално скъпите обувки с високи токове „Марк Джейкъбс“. След няколко мига усети, че я повличат назад, впримчена като в капан.
Да забравим ли старите приятели… свиреше оркестърът.
Определено, настоящите също!
Само че тя не можеше да забрави. Всички онези Нови години, когато се бе взирала в очите на Найджъл и му казваше, че го обича, а той ѝ казваше, че също я обича. Сърцето ѝ натежа, адски натежа. Не беше готова за това. Не сега, все още не.
Песента най-сетне свърши и мъжът с мазните ръце изплю свирката си, хвана я за бузите и залепи лигава, продължителна целувка на устните ѝ.
— Честита Нова година! — изфъфли той.
От тавана заваляха балони и конфети. Обграждаха я ухилени лица. Прегръщаха я, целуваха я, отвсякъде валяха ласки. И така до безкрай.
Никой нямаше да забележи, ако изчезне сега, помисли си тя.
Запроправя си път през залата, като криволичеше сред морето от хора, и се измъкна в коридора. Почувства студен полъх и подуши сладък цигарен дим. Господи, как ѝ се искаше един фас точно сега!