Сред хората на Грейс беше и полицейският анализатор Джон Блек, кротък, прошарен мъж, който приличаше на обикновен счетоводител. Там беше и детектив Дон Тротман, служител по опазване на обществеността, който трябваше да проверява в междуведомствената база данни дали наскоро от затвора са освободени сексуални престъпници, които отговарят на профила на извършителя.
Нова в екипа беше анализаторът Елън Зорати, която щеше да работи в тясна връзка с брайтънския отдел и полицейския анализатор, като проверява в полицейската база данни на извършените престъпления и на Отдела за анализ на тежки престъпления. Освен това работеше и по инструкции на Грейс.
Нова беше и една жена, която отговаряше за връзките с обществеността — Сю Флийт. Тя беше от подновения полицейски екип за връзки с обществеността. Приятна трийсет и две годишна червенокоска, която беше доверен и обичан член на Централното полицейско управление в Брайтън.
Заместваше Денис Понд, бивш журналист, който не се разбираше добре с много от полицаите, включително и със самия Грейс.
Грейс искаше Сю Флийт да присъства, за да организира веднага медийна стратегия. Тя трябваше да осигури бърз обществен отклик, който да помогне за откриването на извършителя, както и да предупреди жените за потенциалните опасности, пред които са изправени, като в същото време не създаде паника в града. Това беше деликатен баланс и сигурно тежка задача за нея.
— Преди да започнем — каза Грейс, — искам да ви напомня за някои статистически данни. В Съсекс имаме добра статистика за разкриването на убийства — през последното десетилетие са разрешени деветдесет и осем процента от случаите. Но при случаите на изнасилване изоставаме — в национален мащаб разкриваемостта е четири процента, а при нас — два. Това е неприемливо.
— Смяташ ли, че това се дължи на нагласата на някои от полицейските служители? — попита Норман Потинг. Беше облечен с вечното си овехтяло сако от туид, което вонеше на цигарен дим. Според Грейс с него той приличаше повече на застаряващ учител по география, отколкото на детектив. — Или пък на това, че някои жертви не са надеждни свидетели — поради някакви техни причини?
— Техни причини ли, Норман? Като например, че старата нагласа на някои полицейски служители е, че изнасилените жени са си го изпросили? Това ли имаш предвид?
Потинг изсумтя, не особено любезно.
— За бога, на коя планета живееш? — озъби му се Бела Мой, която никога не го беше харесвала. — Да не падаш от Марс?
Потинг сви помирително рамене и измърмори нещо едва чуто, сякаш не беше достатъчно убеден в това, което искаше да каже, за да го произнесе на висок глас:
— Знаем, че някои жени крещят, че са изнасилени, от чувство за вина, не е ли така? Това те кара да се зачудиш.
— И ти се чудиш, така ли? — не се предаваше Бела.
Грейс се втренчи в Потинг, не вярваше на ушите си.
Беше толкова бесен, че едва се сдържа да не го изрита от екипа на секундата. Беше започнал да си мисли, че е направил грешка с привличането на този нетактичен мъж в такъв деликатен случай. Норман Потинг беше добър полицай, с множество детективски умения, които, за нещастие, не съответстваха на социалните му такива. Емоционалната интелигентност беше една от най-важните качества на добрия детектив. По скалата от едно до сто Потинг варираше някъде около нулата, по преценка на Грейс. И все пак можеше да бъде адски ефективен. Понякога.
— Искаш ли да останеш в разследването, Норман? — попита го Грейс.
— Да, шефе, искам. Мисля, че мога да допринеса.
— Наистина ли? — отвърна рязко Грейс. — Тогава нека изясним нещо още в самото начало. — Той огледа всички и добави: — Мразя изнасилвачите, колкото мразя и убийците. Изнасилвачите унищожават живота на жертвите си. Без значение дали извършителят е непознат или познат, на когото жертвата е вярвала. Няма и значение дали жертвата е жена или мъж. Ясно ли е? Но в този момент си имаме работа с нападение над жена, което е по-честият случай.