Кемп Таун, значи. Мястото му беше добре познато.
Имаше хубави спомени оттам.
41
Събота, 10 януари
Всеки път, когато си купуваше обувки, Дий Бърчмор се чувстваше малко виновна. Руди я окуражаваше да се облича елегантно, да изглежда добре! Като висш мениджър в „Американ & Ориентъл Бенкинг“, в луксозното седалище на компанията в Брайтън, където трябваше да работи пет години, за да закрепи филиала в Европа, нейният съпруг определено нямаше проблем с парите.
Тя беше горда с Руди и го обичаше. Обичаше амбицията му да покаже на света, че след финансовите скандали, които компрометираха банковата система в САЩ през последните години, все пак е възможно да се покаже някаква стабилност. Руди атакуваше британския пазар на ипотеки с хъс, като предлагаше сделки на купувачи, които не притежаваха друго недвижимо имущество и с които британските заемодатели не смееха да работят, защото все още бяха изплашени от финансовия срив. А тя играеше важна роля в това, във връзките с обществеността.
След като заведе децата на училище — осемгодишния Джош и шестгодишният Чейс — и преди да ги прибере оттам, тя трябваше да свърши доста работа из града. Руди ѝ бе поръчал да открие благотворителни кампании, на които компанията му да направи значителни дарения — и, разбира се, да получи значителна публичност като дарител на града. А тя обичаше тази си роля.
Беше доста добра в голфа, затова се включи в дамската секция на най-скъпия голф клуб в града, в Северен Брайтън. Стана член на най-влиятелния от многобройните Ротъри клубове в града, както и като доброволка в комитетите на няколко градски благотворителни институции, включително „Мартлет Хоспис“. Последният ѝ ангажимент беше в комитет, който набираше средства за приют за бездомни от Брайтън и Хоув. „Сейнт Патрик“ предлагаше дори капсули по японски модел за бездомните, както и за затворници, които бяха пуснати предсрочно и се опитваха да се адаптират в обществото.
Сега тя стоеше в малкия магазин и гледаше как продавачката опакова красивите сини обувки „Маноло Бланик“, после внимателно ги поставя в кутията. Нямаше търпение да се прибере у дома и да види дали подхождат на роклята. Знаеше, че ще изглеждат страхотно. Точно това ѝ трябваше, за да се чувства уверена следващата седмица.
После погледна си часовника: три и половина. По дяволите! Беше ѝ отнело повече време, отколкото предполагаше. Щеше да закъснее за срещата си в „Нейл Студио“ в Хоув, в другия край на града. Излезе забързано от магазина, като почти не забеляза странната на вид жена с изкривена руса коса, която се взираше в нещо на витрината на магазина.
Нито веднъж не се обърна назад, докато вървеше към паркинга.
Ако го беше направила, може би щеше да забележи, че въпросната жена я следва.
1998
42
Вторник, 6 януари
Беше малко след десет сутринта, когато Рой Грейс включи десния мигач. Караше твърде бързо за това дъждовно време, но закъсняваше и колата поднесе по хлъзгавия асфалт, когато зави от широкия и пуст „Ню Чърч Роуд“ към дори по-пустата квартална улица, която водеше към крайбрежната улица на Хоув и дома, в който живееше със Санди.
Старото беемве скърцаше и стенеше, а спирачките завиха в знак на протест. Колата отдавна беше за сервиз, но Грейс беше по-фалирал от обикновено заради ужасно скъпата диамантена гривна, която подари на Санди за Коледа, така че сервизът щеше да почака още няколко месеца.
Той огледа по навик колите, паркирани в алеите и по улицата, но като че ли всичко изглеждаше наред. Когато приближи къщата, внимателно се вгледа в изолираните кътчета мрак, където не достигаше оранжевото сияние от уличните лампи.
Когато си ченге, което арестува престъпници и обикновено се изправя пред тях в съда, никога не знаеш кой може да таи злоба към теб. Подобни нападения за отмъщение не се случваха често, но Грей имаше двама колеги, които бяха получавали анонимни писма и един, чиято жена бе открила смъртна заплаха срещу нея, издълбана на дърво в местния парк. Не беше толкова тревожно, че да си изгубиш съня, но все пак си беше опасно. Затова трябваше да пазиш адреса си в тайна, но престъпниците имаха начини да се доберат до подобна информация. Така че никога не биваше да сваляш гарда, а това беше нещо, което Санди никак не харесваше у него.
Най-много се дразнеше, когато Рой избираше маса в ресторант или кръчма, откъдето да може да наблюдава помещението и вратата и винаги се опитваше да седне с гръб към стената.