Той се усмихна, когато видя, че на първия етаж свети. Това означаваше, че Санди още не си е легнала. Но пък му стана малко мъчно, защото коледните лампички бяха изгасени. Зави надясно по алеята и спря пред вратата на гаража. Реното на Санди, което беше дори по-разнебитено от неговото беемве, трябваше да е паркирано вътре, на сухо.
Тази къща беше мечтата на Санди. Малко преди да я открие, цикълът ѝ беше закъснял и надеждите ѝ се събудиха, но няколко седмици по-късно умряха. Това я хвърли в дълбока депресия — толкова дълбока, че той се притесни сериозно за нея. После тя му се обади в управлението и му каза, че е открила къща. Не им била по джоба, но пък имала огромен потенциал. Той щял да се влюби в нея!
Бяха купили къщата с четири спални само преди година. Това бе огромен скок от малкия апартамент в Хангълтън, където живееха след сватбата, и финансово изпитание и за двамата. Но Санди бе влюбена в къщата и го убеди, че трябва да я вземат. Той се съгласи неохотно, макар да знаеше каква е истинската причина да каже „да“. Виждаше колко дълбоко нещастна е Санди заради невъзможността си да забременее и искаше някак да я зарадва.
Сега изгаси двигателя и излезе под смразяващия дъжд. Беше изтощен. Наведе се към колата и взе куфарчето с тоновете папки, които трябваше да прочете през нощта. Забърза към къщата и влезе.
— Здравей, скъпа! — извика от коридора. Той изглеждаше странно гол без коледните украси.
Чу гласове от телевизора. Усещаше се упойващ аромат на печено. Умираше от глад. Свали чантата с компютъра от рамото си, закачи го на античното портманто, което бяха купили от една сергия на пазара на Кенсингтън Стрийт, хвърли куфарчето на пода и влезе в дневната.
Санди лежеше на дивана, облечена с дебелия си пеньоар и завита с одеяло. Държеше чаша червено вино и гледаше новини. Някакъв репортер предаваше от затънтено, опожарено селце.
— Съжалявам, скъпа — каза Рой.
Усмихна ѝ се. Беше красива, с влажна коса, която се спускаше покрай лицето ѝ, и без никакъв грим. Това бе едно от нещата, които обичаше най-много в нея, че изглеждаше също толкова добре и без грим. Той винаги се будеше рано и обичаше да лежи и да гледа лицето ѝ.
— За какво съжаляваш, за случилото се в Косово? — отвърна тя.
Той се наведе и я целуна. Миришеше на сапун и шампоан.
— Не, че закъснях толкова много. Мислех да ти помогна с украсата.
— А защо не съжаляваш за Косово?
— Съжалявам за Косово — каза той. — Съжалявам и за Рейчъл Райън, която все още е в неизвестност, и за родителите ѝ, и за сестра ѝ.
— Те по-важни ли са за теб от Косово?
— Искам питие — каза той. — И умирам от глад.
— Аз вече ядох, не можех да чакам повече.
— Съжалявам. Съжалявам, че закъснях. Съжалявам за Косово. Съжалявам за всички проклети световни проблеми, които не мога да разреша.
Клекна и извади бутилка „Гленфидих“ от барчето, после, докато я отнасяше в кухнята, Санди извика след него:
— Има чиния с лазаня в микровълновата и салата в хладилника.
— Благодаря.
В кухнята си наля четири пръста от уискито, пусна няколко кубчета лед, извади любимия си стъклен пепелник от миялната и се върна в дневната. Свали си сакото и вратовръзката и се тръшна в креслото, защото Санди беше заела целия диван. Запали цигара „Силк Кът“.
Почти веднага, като условен рефлекс, Санди започна да пъди с ръка въображаем дим.
— Е, как мина денят ти? — попита той и посегна да вдигне една борова игличка от пода.
Млада хубава жена с щръкнала черна коса и военни дрехи се появи на екрана, на фона на горящи сгради. Тя държеше микрофон и говореше пред камерата за ужасните човешки жертви във войната в Босна.
— Това е Ангелът на Мостар — каза Санди, като кимна към екрана. — Сали Бекър — от Брайтън е. Тя се опитва да направи нещо в тази война. А какво правиш ти, детектив-сержант и, да се надяваме, скоро детектив-инспектор Грейс?
— Ще се заема с войната в Босна и с всички останали световни проблеми, когато спечеля войната в Брайтън, за което ми се и плаща. — Той остави игличката в пепелника.
Санди поклати глава.
— Не схващаш, нали, скъпи? Тази млада жена, Сали Бекър, е герой, всъщност героиня.
Той кимна.
— Да, такава е. Светът се нуждае от хора като нея. Но…
— Но какво?
Той дръпна от цигарата и отпи от уискито, което загря приятно стомаха му.
— Никой не може да разреши всички световни проблеми.
Тя се обърна към него.
— Добре, тогава ми разкажи за онзи, който ти разрешаваш. — Изключи звука на телевизора.