Отправи се по коридора, който беше почти пуст, зави надясно и тръгна към фоайето на хотела, после го прекоси към асансьорите. Натисна бутона и когато вратата се отвори, влезе в кабината и натисна копчето за петия етаж.
Надяваше се, че всички са твърде пияни, за да забележат отсъствието ѝ. Може би тя също трябваше да пийне повечко и тогава щеше да е в по-купонджийско настроение. Чувстваше се трезва като репичка и спокойно можеше да шофира до вкъщи, но беше платила за стая и нещата ѝ бяха там. Можеше да си поръча шампанско от румсървиса, да погледа филм и тихичко да се натряска сама.
Когато излезе от асансьора, извади пластмасовата карта от вечерната чанта „Шанел“ от сребристо ламе — имитация, която беше купила в Дубай, когато с Найджъл ходиха там преди две години — и тръгна по коридора.
Забеляза стройна руса жена — към четирийсетте вероятно. Носеше дълга до земята вечерна рокля с висока яка и дълги ръкави. Очевидно се опитваше да си отвори вратата. Когато се изравни с нея, жената, която беше пияна до козирката, се обърна и изфъфли:
— Не мога да се оправя с тва проклето нещо. Знаеш ли как става? — И ѝ подаде картата.
— Мисля, че трябва да я плъзнете навътре и да я извадите бързо — каза Никола.
— Опитах.
— Нека ви помогна.
Тя пое услужливо картата и я плъзна в слота. Когато я извади, видя зелената светлина и чу изщракването.
Почти на мига почувства как нещо влажно се притиска към лицето ѝ. Някаква сладникава миризма удари ноздрите ѝ и очите ѝ сякаш пламнаха. Усети силен удар по тила. После почувства как полита напред. И килимът се удари в лицето ѝ.
1997
5
Четвъртък, 25 декември
Рейчъл Райън чу изщракването на катарамата на колана на мъжа в мрака. Щрак. Шум от дрехи. Шумът от дишането му — бързо, диво. Болката в главата ѝ беше ослепяваща.
— Моля ви, не ме наранявайте — проплака тя. — Моля ви, недейте.
Микробусът се люшкаше от честите пориви на вятъра и от време на време се чуваше да преминава кола, ярка бяла светлина от фарове се стрелваше из вътрешността на микробуса, както ужасът бушуваше в нея. В тези моменти тя го виждаше най-ясно. Черната маска прилягаше плътно към главата му, с тесни процепи за очите, ноздрите и устата. Торбестите джинси и горнище на анцуг. В лявата си, облечена в ръкавица ръка стискаше малък извит нож. Беше ѝ казал, че с него ще я ослепи, ако извика или се опита да избяга.
Воня на мухъл, като на стари чували, се носеше от тънката постелка, на която лежеше. Тя се смесваше със слабата миризма на старата найлонова тапицерия и по-острата воня на дизелово гориво.
Видя как панталоните му падат. Втренчи се в белите му гащи и в слабите гладки крака. Той смъкна гащите си. Тя видя малкия му пенис — тънък, къс и дебел в края, като глава на змия. Видя го да рови в джоба си с дясната ръка ида вади нещо блестящо. Квадратно пакетче от фолио. Отвори го с ножа, като дишаше тежко, и извади нещо от него. Презерватив.
Мислите ѝ препускаха диво. Презерватив? Да не би да беше от внимателните? Щом беше достатъчно внимателен, за да използва презерватив, дали наистина щеше да я нарани с ножа?
— Сега ще сложим гумата — каза той задъхано. — Така няма да могат да свалят ДНК. Няма да вземат от теб ДНК. Няма да оставя подарък за полицията. Хайде, надърви ме.
Тя потрепери от погнуса, когато змийската глава се доближи до устните ѝ. Внезапно видя лицето му, озарено отново от преминаваща кола. Отвън имаше хора. Чуваше гласове по улицата. Смях. Ако успееше да вдигне някакъв шум — да удари по стената на микробуса, да изкрещи, — някой може би щеше да дойде, някой може би щеше да го спре.
Тя се зачуди дали не трябва просто да се опита да го възбуди, да го накара да свърши, после може би щеше да я пусне и да изчезне. Но изпитваше такова отвращение, толкова силен гняв — и твърде много съмнения.
Чуваше, че дишането му става все по-дълбоко. Чуваше го как сумти. Видя го да се докосва. Той беше просто един перверзник, просто шибан скапан перверзник и това нямаше да се случи с нея!
И внезапно, с разпален от алкохола кураж, тя го сграбчи за лишения от косми потен скротум и стисна топките му с две ръце колкото сили имаше. Той се преви, като пъшкаше от болка, а тя смъкна качулката от главата му и заби пръсти в очите му, опита се да ги изтръгне с нокти и крещеше колкото глас имаше.
Само че в ужаса си тя крещеше сякаш като в кошмар — колкото и да се опитваше, от гърлото ѝ излизаше само немощно грачене.