— Не сме сигурни, че изобщо някой е убит. Знаем само, че той престана. Но продължавай.
— Все още имаш мания по женски крака. Нали така? Следиш ли ми мисълта?
— Плътно.
— О, я престани, детектив-суперинтендант!
Той вдигна ръка.
— Моите извинения!
— Не се приемат. Добре, та значи, ти си Мъжа с обувките, все още си падаш по крака, или по обувки. Рано или късно това в теб, това желание, ще вземе връх. Ще трябва да го задоволиш. Къде ще отидеш? Интернет, ето къде! И тогава пишеш „крака“ и „фетиш“, и може би „Брайтън“. Знаеш ли какво излиза при това търсене.
Грейс поклати глава, беше впечатлен от логиката ѝ. Опита се да не обръща внимание на ужасната воня на изгорялата риба.
— Цял куп салони за масаж и садо-мазо клубове — също като онзи, от който понякога изнасяме трупове. Знаеш ли — дъртите извратеняци така се превъзбуждат, че…
Мобилният ѝ иззвъня.
Тя се извини на Рой и отговори. Изражението ѝ веднага стана делово. Когато приключи разговора, каза:
— Съжалявам, любов моя. Но в един заслон до крайбрежната има труп. Дългът зове.
Той кимна.
Тя го целуна.
— Ще се върна възможно най-скоро. Ще се видим в леглото. Не умирай без мен.
— Ще се опитам да оцелея.
— Поне една част, ако може. Онази, която ми трябва! — Тя го докосна леко под колана.
— Развратница!
— Дърт мръсник!
После тя сложи една разпечатка пред него.
— Прочети го — и направи поправки, ако искаш.
Той погледна листа.
Господин и госпожа Чарлс Мори
ще се радват да присъствате
на сватбата на дъщеря им Клео Сузан и Рой Джак Грейс
в църквата „Вси светии“, в Литъл Букхам.
— Не забравяй да пуснеш Хъмфри да се изпишка и изака, преди да се качиш горе! — каза Клео.
И излезе.
Няколко секунди след като тя затвори вратата, звънна и неговият телефон. Той го извади от джоба си и погледна дисплея. Номерът беше скрит, което означаваше, че почти със сигурност му се обаждаха от службата.
Оттам беше.
И новините не бяха добри.
49
Събота, 10 януари
В друга част на града, само на няколко мили оттам, на една тиха квартална уличка в Хоув, друга двойка също обсъждаше плановете си за сватба.
Джеси Шелдън и Бенедикт Грийни се бяха настанили един срещу друг в ресторанта „При Сам“ в Кемп Таун и си поделяха десерта.
Всеки, който ги погледнеше, щеше да види двама привлекателни млади хора към края на двайсетте, очевидно влюбени. Личеше по езика на тялото им. Явно не забелязваха нищо наоколо, всеки виждаше само другия и челата им почти се докосваха над дълбоките стъклени чаши. Редуваха се да загребват с лъжичките, хранеха се взаимно нежно и чувствено.
И двамата не бяха с подходящо облекло, макар да беше събота вечер. Джеси, която беше дошла направо от курса по кикбокс, беше облечена със сив анцуг с голям надпис „Найки“. Изрусената ѝ, дълга до раменете коса беше хваната на конска опашка, с няколко провиснали кичура. Имаше хубаво лице с почти класическа красота, ако не броим носа.
Джеси имаше комплекс за носа си като дете. Според нея това не беше нос, а същински клюн. Когато стана тийнейджърка, все хвърляше поглед настрани, за да зърне отражението си във витрините. Беше решена един ден да оправи носа си.
Но това беше, преди да срещне Бенедикт. Сега, на двайсет и пет, вече не ѝ пукаше за носа ѝ. Бенедикт ѝ каза, че го обича и не иска и да чува за операции. Дори се надявал и децата им да имат такива носове. Тя не беше особено възторжена от тази мисъл, не ѝ се щеше и те да преживяват толкова години нещастие.
На тях ще им направим операции, обеща си наум.
Иронията беше, че и двамата ѝ родители, както и дядовците и бабите ѝ, нямаха такъв нос. Той ѝ беше наследство от прадядо ѝ, поне според майка ѝ, която пазеше една избеляла фотография в рамка. Явно проклетият ген на кривия нос бе успял да оцелее след две поколения и да се намести точно в нейната ДНК.
Много благодаря, прадядо!
— Знаеш ли какво, всеки ден заобичвам носа ти все повече — каза Бенедикт, като вдигна лъжичката, която тя току-що беше облизала.
— Само носа ми ли обичаш? — подразни го тя.
Той сви рамене и като че ли се поколеба.
— И други твои части, предполагам!
Тя го ритна игриво под масата.
— Кои части?
Бенедикт имаше сериозна, замислена физиономия и къса кестенява коса. Когато го срещна за първи път, той ѝ заприлича на онези късо подстригани, почти невъзможно съвършени актьори, които като че ли участваха във всеки телевизионен сериал. Беше ѝ много хубаво с него. Той я караше да се чувства спокойна. Липсваше ѝ всяка секунда, в която бяха разделени. Тя очакваше с нетърпение огромното щастие на съвместния им живот.