Твърде секси, за да ги обува за годеника си.
Искрено се надяваше тя да се върне и да ги купи.
После щеше да ги носи — за него!
50
Събота, 10 януари
На екранчето в таксито на Мад пишеше:
Ресторант „Чайна Гардън“,
„Престън Стрийт“ 2, за Стърлинг, до „Родеан Кресънт“.
Беше единайсет и двайсет през нощта. Той беше паркирал от няколко минути и бе пуснал брояча. Собственикът на таксито бе казал, че трябва да чака само пет минути, преди да включи брояча. Мад не беше сигурен колко е точен часовникът му, а искаше да е честен с клиентите си. Затова винаги им даваше двайсет секунди гратис.
Стърлинг. „Родеан Кресънт“.
Беше возил тези хора и преди. Никога не забравяше пътник, особено пък тези. Адресът също — „Родеан Кресънт“, 67. Беше го запомнил. Тя беше с парфюм „Шалимар“, също като майка му. Беше запомнил и това. Освен това носеше обувки „Бруно Магли“. Четвърти размер. Размерът на майка му.
Той се чудеше какви ли обувки ще носи тази нощ.
Вълнението му растеше, когато вратата на ресторанта се отвори и двойката се появи. Мъжът се държеше за жената и изглеждаше доста нестабилен. Тя му помогна да преодолее стълбите, после той пак увисна на ръката ѝ, докато прекосят малкото разстояние до таксито на Мад под брулещия вятър.
Но Мад не гледаше него. Той гледаше обувките на жената. Бяха хубави. С високи токчета и каишки. Точно негов тип.
Мистър Стърлинг надникна през прозореца, който Мад бе свалил.
— Такси до „Родеан Кресънт“? — попита той завалено. — За Стърлинг?
Звучеше толкова пиян, колкото изглеждаше.
Собственикът на таксито беше казал на Мад да не качва пияни пътници, особено такива, които може да повърнат. Беше трудно да се чисти повърнато, защото то хвърчеше навсякъде и влизаше в цепнатините между седалките. Хората не обичаха да се качват в такси, което мирише на повърнато. Пък и не беше приятно да се кара така.
Но пък вечерта беше доста спокойна. Собственикът на таксито щеше да се ядоса от малкото приходи. Вече се беше оплакал, че Мад изкарвал много малко след Нова година, и дори му беше казал, че не познава друг таксиметров шофьор, който е изкарал толкова малко в самата новогодишна нощ.
Мад имаше нужда от всеки клиент, защото не искаше да го уволнят и да назначат друг на негово място. Затова реши да поеме риска.
А и искаше да усеща парфюма ѝ. Искаше тези обувки в таксито си!
Стърлингови се натовариха отзад и той потегли. Нагласи огледалото, за да вижда лицето на жената, после каза:
— Хубави обувки! „Алберта Ферети“, обзалагам се!
— Ти да не си някакъв извратеняк бе? — попита тя, звучеше почти толкова пияна, колко съпруга ѝ. — Мисля, че си ни возил и преди, нали, и то наскоро. Миналата седмица? Нали тъй?
— Тогава бяхте с „Бруно Магли“.
— Те си бил много отворен! Не ти влиза в шибаната работа какви са ми обувките.
— Обичате хубави обувки, нали? — попита Мад.
— Да, обича ги, мамка му — избуча Гари Стърлинг. — Изръсвам се цяло състояние за тях. Всеки пенс, който изкарвам, отива на шибаните ѝ крака!
— Скъпи, това е защото само така можеш да го вдигнеш — ох! — изпищя тя силно.
Мад я погледна отново в огледалото. Лицето ѝ беше разкривено от болка. Тя беше груба с него и когато ги вози предишния път.
Хареса му, че я боли.
1998
51
Събота, 10 януари
Беше прекарал последните няколко дни в мисли за Рейчъл Райън, която лежеше във фризера. Трудно беше да избяга от тях. Лицето ѝ се взираше в него от всеки проклет вестник. Сърцераздирателните ѝ родители се обръщаха към него, и само към него, от всички шибани новини.
„Моля ви, който и да сте, ако сте отвлекли дъщеря ни, върнете я при нас. Тя е сладко, невинно момиче и ние я обичаме. Молим ви, не я наранявайте.“
— Всичко стана по нейна вина! — шепнеше в отговор той. — Ако не ми беше свалила маската, сега щеше да е добре. Жива и здрава! Пак щеше да си е вашата любима дъщеря и нямаше да е моят шибан проблем.
Бавно и сигурно идеята, която му хрумна снощи, започваше да го завладява все повече. Това вероятно беше идеалното решение! Претегляше риска отново и отново. Опитваше се да я огледа от всички страни. Да, по-опасно беше да отлага.
Белият микробус се споменаваше в почти всеки вестник. Споменаваше се дори в големите заглавия на първа страница на „Аргус“: „Виждал ли е някой такъв микробус?“ А подзаглавието гласеше: „Подобен на онзи, който е забелязан на Истърн Терас.“
От полицията твърдяха, че валят обаждания. Колко ли от тях се отнасяха за бели микробуси?