За неговия бял микробус?
Бели микробуси „Транзит“ се срещаха често. Но полицаите не бяха глупави. Беше само въпрос на време някое от тези обаждания да ги отведе до неговия гараж. Трябваше да разкара момичето оттам. И да направи нещо с микробуса — криминалистите ставаха все по-изкусни в наши дни. Но нека решава проблемите един по един.
Навън валеше като из ведро. Вече беше единайсет в събота вечерта. Време за парти в града. Но надали много хора щяха да излязат в този ужасен дъжд.
Той взе решение и напусна къщата, като тръгна бързо към стария си форд „Сиера“.
След десет минути дръпна надолу вратата на гаража зад мократа кола, затвори я с тихо метално дрънчене и включи фенерчето. Не искаше да рискува, като светне лампите.
Младата жена беше напълно замразена във фризера, лицето ѝ изглеждаше прозрачно на яркия лъч светлина.
— Сега ще се повозим малко, Рейчъл. Надявам се, че нямаш нищо против.
После се ухили на шегата си. Няма, разбира се, как ще има. Да, тази идея щеше да свърши работа. Просто той трябваше да запази хладнокръвие. Как беше онази поговорка: „Ако успееш да запазиш хладнокръвие, когато всички останали го изгубят…“
Извади пакет с цигари и се опита да запали една. Но проклетата му ръка трепереше така силно, че не можа да улучи колелцето на запалката от първия път, а после пък не успя и да запали цигарата. Студена пот се стичаше по врата му, сякаш се изливаше от кран.
Няколко минути преди полунощ, със закачен на колана комплект инструменти, той пое по кръговото на „Люис Роуд“, покрай входа на моргата на Брайтън и Хоув. Чистачките свистяха и се бореха с дъжда. Той зави наляво към асфалтираната алея на своята цел — погребално бюро „Дж. Бънд и синове“.
Трепереше, стомахът му се беше свил, потеше се обилно.
Тъпачка, шибана тъпачка, как можа да ми свалиш маската?
Високо на стената, над закритата със завеси витрина на погребалното бюро, имаше кутия на алармена система. „Съсекс Секюрити Системс“. Няма проблем, помисли си той и паркира пред металните порти, заключени с катинар. И катинарът не беше проблем.
Точно от другата страна на пътя имаше затворена агенция за недвижими имоти, а над нея два жилищни етажа. В единия светеше. Но хората там сигурно бяха свикнали да виждат коли да спират пред погребалното бюро по всяко време на денонощието.
Той изгаси фаровете, излезе под дъжда и се зае с катинара. По пътя минаваше по някоя кола или такси. Мина и патрулка, сините ѝ светлини примигваха, а сирената виеше. Той сдържа дъха си, но ченгетата не му обърнаха никакво внимание, само профучаха покрай него към някакъв спешен случай. След малко той вкара колата в задния двор и паркира между две катафалки. После забърза под дъжда да затвори вратите, уви ги с веригата, но остави катинара отворен. Всичко щеше да е наред, стига да не дойдеше някой.
Отне му по-малко от минута да се справи с ключалката на двойните задни врати, после влезе в тъмния коридор, като сбърчи нос заради миризмата на балсамираща течност и дезинфектант. Алармата писукаше, но беше само вътрешен предупредителен сигнал. Той разполагаше с шейсет скъпоценни секунди, преди да се включи и външната аларма. Отне му по-малко от трийсет секунди да свали панела. И още петнайсет, за да я накара да замлъкне.
Настана тишина.
Той затвори вратата и стана още по-тихо. Чуваше се само тихото жужене на фризер. Упоритото тиктакане на часовник или някакъв апарат.
От такива места го побиваха тръпки. Спомни си последния път, когато дойде тук — тогава беше сам и изплашен до смърт. Те бяха мъртви, всички хора тук бяха мъртви, мъртви като Рейчъл Райън. Не можеха да го наранят или пък да ти проговорят.
Не могат да ти се нахвърлят.
Но от това не му ставаше по-добре.
Включи фенерчето и освети коридора, като се опитваше да се ориентира. Видя няколко предупреждения за безопасност, окачени в рамки по стените, пожарогасител и машина за вода.
После направи няколко крачки напред, маратонките му не издаваха никакъв шум по плочките. Заслуша се напрегнато за някакъв звук отвътре или отвън. Вдясно от него имаше стълбище. Спомни си, че то води към индивидуални помещения — или стаи за бдения, — където приятели и близки скърбяха за любимите си покойници в усамотение. Във всяка стая имаше легло с мъртво тяло на него — мъже с пижами, жени с нощници, главите им се подаваха изпод чаршафите, косите им бяха чисти, лицата — розови от балсамиращата течност. Изглеждаха като гости на някакъв безвкусен хотел.
Но едно е сигурно — на сутринта нямаше да си тръгнат, без да платят сметката, каза си той и се ухили въпреки напрежението.