После освети с фенерчето помещението зад една отворена врата вляво и видя легнала бяла мраморна статуя. Само че, когато погледна по-внимателно, осъзна, че не е статуя. А мъртвец. На десния му крак висяха две надписани на ръка табелки. Старецът лежеше с отворена уста като риба на сухо, маркучите за балсамиращата течност бяха вкарани в тялото му, а пенисът му висеше безполезен на едното бедро.
До трупа имаше няколко ковчега — отворени и празни, само един беше със затворен капак, на който бе закрепена месингова табелка с гравираното име на обитателя му.
Спря за миг и се ослуша. Но чу само туптенето на собственото си сърце и препускането на кръвта във вените му — бе по-шумно и от рева на придошла река. Не можеше да чуе уличното движение. Единственото, което проникваше от външния свят между тези стени, беше слабото и зловещо оранжево сияние на уличните лампи.
— Здрасти на всички! — каза той и се почувства доста неспокоен. Завъртя лъча на фенерчето, докато не попадна на онова, което търсеше. Редица бели листа формат А4, които висяха на куки по стените.
Тръгна нетърпеливо натам. Това бяха регистрационни формуляри за всяко от телата тук. В тях бе вписана цялата информация: име, дата на смъртта, място на смъртта, инструкции относно погребението. Имаше и доста квадратчета, които трябваше да се отбележат — такса за органист, гробищна такса, такса за погребение в църковен двор, такса за свещеника, такса за църквата, такса за лекаря, такса за отстраняване на пейсмейкър, такса за кремиране, такса за гробари, такса за принтиране на документи, за цветя, за уведомления, за некролози, за ковчег, за ковчег за останки.
Той изчете бързо първия лист. Не ставаше: квадратчето срещу „балсамиране“ беше отбелязано. Същото беше и на следващите четири листа. Сърцето му се сви. Мъртъвците бяха вече балсамирани и погребенията щяха да са чак след седмица.
Но на петия лист попадна на нещо:
Моли Уинифред Глосъп
Живяла на адрес: „Норт Гардънс“ № 77, Брайтън
Семейно положение: вдовица
Погребение на: 12 януари 1998 г., 11 ч. преди обед
Понеделник сутрин!
Погледът му пробяга по формуляра до думите — погребение. Не, не беше добре. Предпочиташе кремация. Чиста работа. Безопасна.
Обърна се към останалите шест формуляра, но нито един от тях не му се стори подходящ. Погребенията щяха да се състоят към края на седмицата, твърде рисковано, в случай че семейството дойдеше да види мъртвеца. А и всички освен един трябваше да бъдат балсамирани.
Никой обаче не бе поръчал Моли Уинифред Глосъп да бъде балсамирана.
Това вероятно означаваше, че близките ѝ са гадняри. Което пък може би означаваше, че няма да им пука особено за тялото. И вероятно нямаше някой разстроен роднина да връхлети тук посред нощ или рано сутринта и да иска да я зърне за последно.
Освети с фенерчето месинговата табелка върху един затворен ковчег, като усилено се опитваше да не забелязва трупа, който лежеше само на няколко метра от него.
„Моли Уинифред Глосъп — потвърждаваше табелата. — Починала на 2 януари, 1998 година, на 81 години.“
Фактът, че беше затворен, говореше, че никой няма да дойде на другия ден, за да я види.
Свали отвертката от колана си, извади лъскавите месингови винтчета, които прикрепяха капака, вдигна го и погледна в ковчега, като вдиша коктейл от миризми — на прясно обработено дърво, лепило, нов плат и дезинфектант.
Мъртвата жена лежеше в подплатения с кремав сатен ковчег. Само главата ѝ не беше покрита с белия саван, който скриваше тялото ѝ. Не изглеждаше истинска; изглеждаше като някаква странна кукла бабичка. Или поне така му се стори на пръв поглед. Лицето ѝ беше съсухрено и костеливо, цялото в бръчки, с цвят на костенурка. Устата ѝ беше зашита; той видя дори конците по устните ѝ. Белите къдри бяха прибрани на спретнат кок.
Почувства буца в гърлото, когато споменът го връхлетя. И още една буца, този път от страх. Подпъхна ръце под тялото, за да го вдигне. Беше смаян колко е лека, почти безтегловна в ръцете му. Не беше останало нищо от нея, никаква плът. Сигурно беше починала от рак, помисли си той, докато я полагаше на пода. Мамка му, беше доста полека от Рейчъл Райън. Много по-лека. Но той се надяваше носачите да не забележат това.
Забърза навън, отвори багажника на сиерата и извади тялото на Рейчъл Райън, което беше увил в два пласта найлон, за да не се процеди вода при размразяването.
След десет минути панелът на алармата беше сложен на място, системата беше включена, а катинарът на веригата на портата — затворен.