Тази сутрин се приземи с трясък. В дълбока дупка. Щеше да удари няколко питиета, да смръкне остатъка от кокаина и после нямаше да му пука за шибаното време — щеше да посети някои части на града, за да си набележи мишена.
В неделя беше опасно да нахлуваш в чужди къщи. Твърде много хора си бяха у дома. Дори да бяха навън, съседите им си бяха вкъщи. Днес щеше да разузнае. Имаше списък с имоти от връзките си в застрахователни компании, които си беше създал в затвора, така че не си беше изгубил ценното време там. Цял списък с къщи и апартаменти, чиито собственици имаха скъпи бижута и сребърни прибори. В някои случаи дори имаше пълен опис на ценностите. Някои от тях бяха доста добра плячка. Ако внимаваше, щяха да му осигурят нов живот.
— Дарън?
Обърна се, стреснат, че чува името си. Беше един от доброволците, които работеха тук — мъж към трийсетте, със синя риза и джинси, къса коса и дълги бакенбарди. Казваше се Саймън.
Спайсър го погледна, учуден какво не е наред. Да не би да го бяха докладвали снощи? Сигурно бяха видели разширените му зеници? Ако те хванеха, че вкарваш наркотици или дори, че си надрусан, щяха да те изритат веднага.
— Двама господа искат да те видят отвън.
При тези думи като че ли нещо внезапно пропадна в самия него. Сякаш вътрешностите му се превърнаха на каша. Същото чувство, което усещаше, когато осъзнаваше, че играта е свършила и ще го арестуват.
— О, добре — отвърна, като се стараеше да звучи безгрижно и незаинтересовано.
„Двама господа“, можеше да означава само едно нещо.
Последва младия мъж по коридора, а стомахът му вече наистина завря. Мислите му препускаха. Чудеше се какво точно беше свършил последните няколко дни, че да идват да го търсят.
Коридорът наистина създаваше усещането, че си в църква — беше дълъг, с извита арка в края. Стъкленият офис на приемната беше точно до него. Отвън стояха двама мъже. По костюмите и обувките им личеше, че са ченгета.
Единият беше слаб и висок като прът за фасул, с къса, права коса, която сега беше доста рошава; приличаше на човек, който не е спал нормално от месеци. Другият беше черен, с бръсната глава — гола като метеорит. Спайсър смътно го познаваше отнякъде.
— Дарън Спайсър? — попита черният.
— Да.
Мъжът извади служебната си карта, но Спайсър не си направи труд да я огледа.
— Детектив-сержант Брансън от главно управление на полицията в Съсекс, а това е моят колега детектив Никол. Дали бихме могли да поговорим?
— Днес съм доста зает — отвърна Спайсър. — Но май ще мога да ви вместя.
— Много мило от твоя страна.
— Да, ами аз съм си мил. Особено с полицията. — Той кимна, подсмръкна и добави: — Така де.
Доброволецът отвори врата и ги покани да влязат.
Спайсър прекрачи в малка стая за срещи, в която имаше маса, шест стола и голям прозорец с витраж в дъното. Седна и двамата детективи се настаниха срещу него.
— Май сме се срещали вече, а, Дарън? — попита Брансън.
Спайсър се смръщи.
— Ми може. Изглеждате ми познат. Опитвам се да се сетя откъде.
— Аз те разпитвах преди три години, когато беше задържан за няколко кражби с взлом. Арестувахме те за грабеж и непристойно поведение. Вече спомняш ли си?
— О, да, просветна ми.
Той се ухили на детективите, но те не отвърнаха на усмивката. Мобилният на рошавия започна да звъни. Той погледна номера и тихо отговори.
— Сега не мога, ще ти звънна — промърмори и пъхна телефона в джоба си.
Брансън извади бележник и го отвори. Вгледа се в него за момент.
— Пуснали са те от затвора на двайсет и осми декември, нали така?
— Да, точно така.
— Искаме да поговорим с теб за действията ти оттогава.
Спайсър подсмръкна.
— Ами, работата е там, че не си водя дневник, нали ме разбирате. Нямам и секретарка.
— А, няма проблеми — отвърна рошавият и извади малка черна книжка. — Аз имам тук един календар. Този е за миналата година, а имам и друг — за тази. Ще ти помогнем с датите.
Много мило от ваша страна — отвърна Спайсър.
Нали затова сме тук — отзова се Ник Никол. — Да сме мили.
Да започнем с Бъдни вечер — започна Брансън. — Разбрах, че тогава са те пуснали за един ден от затвора със свободен режим „Форд Опън“, работил си по поддръжката в хотел „Метропол“, докато не са те освободили условно. Така ли е?
— Да.
— Кога за последно ходи в хотела?
Спайсър се замисли за миг.
— На Бъдни вечер.
— Ами на Нова година? — попита Глен Брансън. — Къде беше тогава?
Спайсър се почеса по носа, после пак подсмръкна.