— Ами поканиха ме да празнувам с кралското семейство в Сандрингам, но си казах, не, не мога да си губя времето с такива надувки…
— Я престани — сряза го Брансън. — Не забравяй, че си пуснат условно. Можем да проведем този разговор и по трудния начин. Сега караме по лесния. Но можем да те върнем в затвора и да си поговорим там. За нас не е проблем.
— Да поговорим тук — бързо отвърна Спайсър и отново подсмръкна.
— Да не си настинал? — попита Ник Никол.
Спайсър поклати глава.
Детективите се спогледаха и Брансън каза:
— Хубаво, та къде беше на Нова година?
Спайсър сложи длани на масата и се вгледа в пръстите си. Всичките му нокти бяха доста изгризани, както и кожичките около тях.
— Ами пих в „Невил“.
— В кръчмата „Невил“? — попита Ник Никол. — Онази до хиподрума, където се провеждат надбягвания с хрътки.
— Да, точно така, до кучетата.
— А някой видя ли те? — поинтересува се Брансън.
— Ами бях с едни мои… нали се сещате… познати. Мога да ви дам имена.
Ник Никол се обърна към колегата си.
— Може да проверим дали камерите покриват тоя район. Имам някакъв спомен, че е така.
Брансън си записа.
— Ако не са изтрили записите — повечето се пазят само седем дни. — Погледна към Спайсър и попита: — По кое време излезе от кръчмата?
Спайсър сви рамене.
— Не помня. Бях натряскан. Към един, един и половина, може би.
— А къде спа тази нощ? — попита Ник Никол.
— В хостела в Кемп Таун.
— Някой дали помни кога си се прибрал?
— Ами. Те по принцип не са способни да запомнят нищо.
— Как се прибра? — попита Брансън.
— Питаш дали шофьорът ме е взел с ролс-ройса, нали? Той го каза така невинно, че Глен едва се сдържа да не се ухили.
— Тогава сигурно шофьорът ти ще може да гарантира за теб?
Спайсър поклати глава.
— Може пък и да съм вървял пеша. С кракомобила. Брансън прелисти няколко страници назад в бележника си.
— Да минем към предишната седмица. Къде беше между шест вечерта и полунощ в четвъртък, осми януари?
Спайсър отговори бързо, сякаш вече знаеше какво ще го питат.
— А, ходих да гледам кучетата. Беше с вход свободен за дами. Стоях там до около седем и половина, после се върнах тук.
— На хиподрума ли? А коя е твоята кръчма, „Невил“?
— Да, една от кръчмите ми.
Брансън си отбеляза наум, че хиподрумът е на по-малко от петнайсет минути пеша от „Дроувуей“, където Рокси Пиърс беше изнасилена в четвъртък през нощта.
— Можеш ли да докажеш с нещо, че си бил там? Някакви талони от залози? Имаше ли някой с теб?
— Ами забих едно гадже. — Спайсър замълча.
— Как се казва? — попита Брансън.
— Ох, гледай какво нещо сега. Ами тя е омъжена. Съпругът ѝ беше заминал някъде онази нощ. Не мисля, че ще е много щастлива, ако почнете да я разпитвате.
— Ама ти си имал морал? — учуди се Брансън. — Да не би внезапно да си се сдобил със съвест?
Брансън си помисли, че е доста странно съвпадение, че и съпругът на Рокси Пиърс е бил извън града онази нощ.
— Не съм моралист, но не искам да ви давам името ѝ.
— Тогава ни дай друго доказателство, че си ходил там по това време.
Спайсър се вгледа в тях. Адски му се допуши.
— А дали може да ми кажете защо е всичко това?
— Заради няколко изнасилвания, извършени в този град. Разпитваме вероятни заподозрени, за да ги изключим.
— Значи съм заподозрян?
Брансън поклати глава.
— Не, но представляваш интерес, тъй като са те пуснали тъкмо по това време от затвора.
Не каза на Спайсър, че са го проверявали и за деветдесет и седма и деветдесет и осма и са установили, че е излязъл от затвора точно шест дни преди първото нападение на Мъжа с обувките.
— Да минем към вчерашния ден. Можеш ли да си припомниш къде беше между пет следобед и девет вечерта?
Спайсър беше сигурен, че лицето му пламна. Не му харесваше насоката на тези въпроси. Въпроси, на които не можеше да отговори. Да, можеше съвсем точно да им каже къде е бил в пет вчера следобед. Беше в една горичка зад къща на „Удланд Драйв“, така наречената Милионерска улица в Брайтън, и си купуваше кокаин от един тамошен жител. Съмняваше се, че ще доживее до следващия си рожден ден, ако спомене адреса на ченгетата.
— Бях на мач на „Албиън“. След това отидох с един познат да пийнем по нещо. До полицейския час тук де. Върнах се, вечерях и си легнах.
— Мачът беше кофти, нали? — попита Ник Никол.
— Да, вторият гол беше… — Спайсър вдигна ръце в отчаяние и отново подсмръкна.
— А твоят познат има ли си име? — попита Глен Брансън.