— Не. Абе нали се сещате, странна работа. Гледаш го навърта се наоколо, познаваш го от сума време — и все пак не му знаеш името. Пък не върви да го питаш, след като си пил с него десетина години, нали?
— Че защо не? — попита Никол.
Спайсър сви рамене.
Настъпи дълга тишина.
Брансън прехвърли страницата на бележника си.
— Тук заключват в осем и половина. Казаха ми, че си се прибрал в девет без петнайсет, говорел си завалено и зениците ти са били разширени. Имаш късмет, че не са те отпратили. Тук дрогата е забранена.
— Не съм взимал дрога, детектив, сър. — И подсмръкна отново.
— А, сигурен съм. Просто си понастинал, нали?
— Точно така трябва да е. Бая съм понастинал!
Брансън кимна.
— И се обзалагам, че още вярваш в Дядо Коледа, нали?
Спайсър го изгледа с лукава усмивка, не знаеше какво точно става.
— Дядо Коледа ли? Ами да. Защо не?
— Следващата година му напиши да ти донесе носна кърпа, мамка му.
53
Неделя, 11 януари
Мад не караше таксито в неделя, защото имаше „други ангажименти“.
Беше чувал хората да употребяват този израз и го харесваше. „Други ангажименти“. Някак си добре му звучеше. Харесваше му да казва неща, които му звучат добре.
— Защо никога не работиш в неделя вечер? — беше го попитал собственикът на таксито наскоро.
— Защото имам други ангажименти — отвърна важно Мад.
И наистина беше така. Имаше важна работа в неделя, още откакто се събудеше до късно през нощта.
А сега беше късно през нощта.
Първото му задължение всяка неделна утрин беше да провери лодката за течове, като почне под ватерлинията и стигне до покрива. После я почистваше. Това беше най-чистият дом на вода в цял Шорхам. След това старателно почистваше и себе си. Той беше най-чистият, най-добре избръснат таксиметров шофьор в Брайтън и Хоув.
Надяваше се, че собствениците на „Тома Новопризовани“ ще се гордеят с него, когато най-сетне се завърнат от Индия. Може би щяха да му позволят да остане да живее с тях, ако се съгласи да почиства лодката всяка неделна сутрин.
Много се надяваше на това. А и нямаше къде другаде да иде.
Един от съседите му каза, че лодката е толкова чиста, че може да яде направо на палубата, ако поиска. Мад не разбра това. Защо пък ще иска такова нещо? Ако сложи храна на палубата, чайките ще я изядат. Тогава щеше да стане мръсно и той трябваше да чисти отново. Затова не прие предложението.
С годините се беше научил, че е най-мъдро да не приемаш съвети. Повечето от тях идваха от идиоти. Интелигентните хора не даваха съвети.
Следващата му задача, между чашите чай на всеки кръгъл час и неделния обяд, винаги един и същ, лазаня, приготвена на микровълнова, беше да извади от скривалището в дъното на корабчето детската си колекция от вериги на тоалетни казанчета. На „Тома Новопризовани“ имаше много подходящи скривалища. Колекцията му от обувки също беше в едно от тях.
Мад обичаше да нарежда бавно веригите по пода на голямата каюта. Първо ги броеше, за да се увери, че някоя не е открадната. После ги оглеждаше за петна от ръжда. Накрая ги почистваше, като с обич излъскваше всяка брънка с препарат за метал.
След това внимателно ги прибираше и влизаше в интернет. Прекарваше остатъка от следобеда в Гугъл Ърт и търсеше разлики с неговите карти. Беше забелязал това. Картите се променяха като всичко останало. Не можеше да се разчита на тях. Не можеш да разчиташ на нищо. Миналото беше като плаващи пясъци. Всичко прочетено, научено и складирано в ума ти можеше да се промени, и се променяше. Това, че си знаел нещо навремето, не означаваше, че то и днес е вярно. Като при картите. Няма как да си добър таксиметров шофьор, ако разчиташ само на карти. Трябва да следиш за промени всеки ден, всяка минута!
Така беше и с технологиите.
Неща, които си научил преди пет, десет или петнайсет години, невинаги важаха и днес. Технологиите се променяха. На лодката имаше цял шкаф, пълен с диаграми на охранителни системи. Преди много време беше осъзнал, че ако нещо е измислено от човека, то в него трябва да има недостатък. Обичаше да складира тези недостатъци в ума си. Информацията беше знание, а знанието — власт!
Власт над всички онези, които си мислеха, че той не става за нищо. Които му се присмиваха и подиграваха. Понякога му се струваше, че хората в таксито му се присмиват. Виждаше ги в огледалото как седят отзад и се подсмихват, шушукат си нещо за него. Мислеха си, че е тъп. Смахнат. Ненормален. О, да.
Аха.
Както си мислеше и майка му.
Тя правеше същата грешка. Мислеше го за глупав. Не знаеше, че в някои дни, или нощи, когато тя си беше у дома, той я наблюдава. Не знаеше, че е направил малка дупка в тавана на спалнята ѝ. Той обичаше да лежи на тавана и да я гледа как наранява някой мъж с обувките си. Гледаше я как забива токчетата си в гърба му.