Понякога тя го заключваше в стаята му с табла храна и кофа, оставяше го сам в къщата цяла нощ. Той я чуваше как заключва, а после и заглъхването на стъпките ѝ по дървения под.
Тя така и не разбра, че той се оправя с ключалките. Че е прочел и запомнил всяко специализирано списание и всяко упътване, до което бе успял да се добере в библиотеката. Той знаеше почти всичко, което трябва да се знае за цилиндричните ключалки, за ключалките с обръщач и за ключалките с лост. Нямаше ключалка или аларма на тази планета, която би могла да му се опъне. Не че ги беше изпробвал всичките. Мислеше, че това е трудна работа и ще отнеме твърде много време.
После тя си отиваше, оставяше го сам, потракването на токчетата ѝ заглъхваше съвсем, а той отключваше стаята си и отиваше в нейната. Обичаше да лежи гол на леглото ѝ, да вдишва упоителната мускусна миризма на нейния „Шалимар“, във въздуха още се усещаше димът от цигарите ѝ. Взимаше една от обувките ѝ в лявата си ръка и се облекчаваше с дясната.
Така обичаше да завършва всяка неделна вечер и сега.
Но тази нощ беше по-хубаво от всякога! Беше събрал статии от вестници за Мъжа с обувките. Беше ги чел и препрочитал, и то не само в „Аргус“, но и в другите вестници. Неделни вестници. Мъжа с обувките беше изнасилил жертвите си и после бе отнасял обувките им.
Аха.
Напръска с „Шалимар“ въздуха в стаята си, по няколко пръсвания във всеки ъгъл, а после едно по-дълго към тавана, точно над главата му, за да може мъничките, невидими капки аромат да се посипят около него.
После остана така, възбуден, и започна да трепери. На моменти целият се обливаше в пот, дишаше със затворени очи, а ароматът връщаше много спомени. После палеше „Дънхил“ и вдишваше дълбоко сладкия дим, задържаше го в дробовете си за няколко мига, преди да го издиша през ноздрите, както правеше майка му.
Сега миришеше като в нейната стая. Да.
Дърпаше от цигарата и се възбуждаше все повече, започна да разкопчава панталоните си. После лягаше на койката си, докосваше се и шепнеше: „О, мамо! О, мамо! О, да, мамо, аз съм много лошо момче!“
И през цялото време мислеше за много лошите неща, които беше направил. А това го възбуждаше още повече.
54
Понеделник, 12 януари
Рой Грейс беше в мрачно настроение в седем и половина сутринта. От новата година не бяха изминали и две седмици, а той трябваше да се оправя с три жестоки нападения.
Седеше в кабинета, който винаги го караше да се чувства неудобно, макар че предишната му обитателка, понякога тираничната Алисън Воспър, вече я нямаше. На нейно място зад голямото бюро от палисандрово дърво, на което сега цареше безредие, седеше помощник-началникът на полицията Питър Риг, който започваше втората си седмица на този пост. И за първи път в този кабинет на Грейс му бе предложено питие. Сега той с благодарност отпиваше от силното кафе в елегантна порцеланова чашка.
Помощник-началникът беше елегантен, дори забележителен на вид мъж, със здраво телосложение, светла коса с консервативна прическа и остър, школуван глас. Макар да беше няколко инча по-нисък от Грейс, той имаше хубава стойка, която му придаваше излъчване на военен и го караше да изглежда по-висок. Беше облечен с тъмносин костюм на дискретни райета, елегантна бяла риза и крещяща вратовръзка. От снимките по бюрото му и наскоро окачените по стените личеше, че е доста запален по автомобилните състезания, което се харесваше на Грейс, защото и той споделяше същата страст, въпреки че не бе имал шанса да ѝ се отдаде.
— Новият директор на „Сити Корпорейшън“ ми се обади по телефона — каза Риг, говореше спокойно, но не и небрежно. — Преди нападението във влакчето на ужасите. Случаите на изнасилване от непознат са доста затрогващи. Конгресът на Лейбъристката партия няма да се проведе в Брайтън в идните години — не че това има някаква връзка с изнасилванията, — но той смята, че ще е от голяма полза за бъдещите шансове на града да привлече подобни конгреси, ако покажем, че тук е достатъчно безопасно. Страхът от престъпността като че ли се превръща в основен проблем при надпреварата за домакинство на подобни мероприятия.
— Да, сър, разбирам това.
— Тази година трябва да се фокусираме над разкриването на престъпления, които пораждат страх сред обществеността — у обикновените хора. Ето в това направление ще трябва да насочим основните си ресурси. Главното ни послание трябва да е, че по улиците на Брайтън и Хоув хората са в същата безопасност, както и в домовете си. Какво мислиш?