Беше девет сутринта и той никак не се зарадва, че толкова много микробуси са още на паркинга. Трябваше да са някъде другаде, за да се изграждат инсталации и да се обслужват клиенти. Но така беше по време на рецесия.
Тези дни малко неща го радваха така или иначе.
Задникът на Дънстан Кристмас го сърбеше, но той не смееше да го почеше. Ако станеше от мястото си за повече от две секунди по време на смяна, без първо да излезе от програмата, щеше да зазвъни аларма и супервайзърът му щеше да дотърчи.
Да, не можеше да се отрече, рече си Кристмас. Онзи, който беше измислил тази шибана система, е бил голяма работа. Проста и безопасна.
Каквато и трябваше да бъде, защото за това плащаха клиентите на „Съсекс Римут Мониторинг Сървисис“ — за обучени оператори като него самия, които да седят, издокарани с униформи, и да наблюдават денонощно. Кристмас беше на трийсет и шест и тежеше сто и трийсет килограма. Устройваше го да си седи на задника.
Не виждаше голям смисъл от униформата, тъй като никога не напускаше стаята, но Големият шеф, господин Стърлинг, държеше всеки в сградата, дори рецепционистите, да са с униформа. Това карало хората да се чувстват горди и да имат усещане за цел, освен това впечатлявало посетителите. А всички правеха каквото нареди господин Стърлинг.
До бутона за избор на камера на панела пред него имаше микрофон. И въпреки че някои от къщите и бизнес сградите на двайсетте екрана бяха всъщност на много мили оттук, само с едно натискане на бутона за микрофона можеше да изкара ангелите на всеки натрапник, като си поговори с него. Харесваше тази част от работата си. Не се случваше често, но случеше ли се, леле майко, беше много забавно да ги гледа как подскачат! На това му се казва кодош.
Кристмас работеше на осемчасова смяна, през ден, вечерите и през нощта, и беше доволен от заплащането. Но виж самата работа, особено през нощта, можеше да е адски отегчителна. Все едно да хващаш по телевизията двайсет канала и по всеки от тях нищо да не се случва! На единия виждаш само портата на някаква фабрика. На друг — алея пред къща. На трети — задната част на голямо имение на „Дайк Роуд Авеню“. Само от време на време по някоя котка ще се промъкне, или лисица, язовец, или ще притича плъх.
Виж, към екран номер седемнайсет беше почти привързан. Той показваше стария циментов завод в Шорхам, който беше затворен от деветнайсет години. На огромната площ бяха разположени двайсет и шест камери, една от които показваше главния вход, а останалите покриваха всички други подстъпи към вътрешността. В момента се виждаше образ от предната камера — висока стоманена ограда с бодлива тел по върха и заключени с верига порти.
Навремето баща му работеше там, като шофьор на циментовоз, и понякога Дънстан се качваше в кабината при него. Обичаше този завод. Напомняше му за филм с Джеймс Бонд — всички тези огромни пещи, мелачки и складови силози, булдозери, камиони и багери, и работата, която кипеше ден и нощ.
Заводът се намираше в огромна кариера в пуста местност на няколко мили северозападно от Шорхам. Заемаше няколкостотин акра, осеяни с множество вече изоставени сгради. Носеше се мълва, че смятат да го отворят отново, но откакто и последният камион беше излязъл оттам, преди почти двайсет години, той си оставаше запустял — като призрачен град от вече лишени от прозорци сгради, ръждясващи скелета, стари машини и обрасли с буренаци коловози. Единствените посетители там бяха вандалите и крадците, които отмъкваха двигатели, кабели и оловни тръби. Именно заради това беше инсталирана и сложната охранителна система.
Но тази понеделнишка утрин беше по-интересна от обикновено. И то заради екран номер единайсет.
Всеки екран беше свързан с отделен имот. Програмата беше нагласена така, че веднага извеждаше на преден план имота, в който бе отчетено някакво движение — например пристигаща или заминаваща кола, минувач или дори лисица или по-едро куче. На екран номер единайсет се наблюдаваше непрекъсната активност още откакто беше застъпил на смяна в седем. Той предлагаше гледка към входа на къщата на семейство Пиърс. Виждаше се и лентата, ограждаща местопрестъплението, и полицаят, който стоеше на пост. Четирима криминалисти със сини гащеризони и гумени ръкавици изстъргваха всичко в търсене на следи от мъжа, който беше нападнал госпожа Пиърс в дома ѝ в четвъртък през нощта, и оставяха малки картончета с номера тук-там по земята.
Дънстан бръкна в големия пакет соленки до контролния панел, пъхна няколко в устата си и ги прокара с глътка кока-кола. Трябваше да се изпикае, но реши да задържи още малко. Можеше да излезе от системата, за „почивка за облекчаване“, но това щеше да се забележи. Беше минал само час и половина от началото на смяната, така че се налагаше да постиска още малко, ако искаше да впечатли шефа.