— Добро утро, старче — поздрави го Брансън, когато приключи разговора. Прибра телефона в джоба си, плесна се по бръснатото теме и се смръщи.
— Какво става? — намръщи се в отговор Грейс.
— Нямаш гел. Да не си го забравил?
— Ами имах среща с новия шеф и реших, че трябва да съм малко по-консервативен.
Брансън, който бе дал на Рой Грейс модерния гел преди няколко месеца, поклати глава.
— Знаеш ли какво? Понякога ми е жал за теб. Ако аз бях новият шеф, щях да харесвам модерни служители — не такива, които приличат на дядо ми.
— Майната ти! — ухили се Грейс. После се прозя.
— Ето, виждаш ли! — възторгна се Брансън. — Това по ти отива на възрастта. Още не си за изхвърляне.
— Много смешно. Виж, трябва да се концентрирам за няколко минути. Става ли?
— Знаеш ли на кого ми приличаш? — попита Брансън, без да обръща внимание а думите му.
— На Джордж Клуни? Даниъл Крейг?
— Не. На Брад Пит.
За миг Грейс изглеждаше поласкан, но после детективът добави:
— Ама в „Бенджамин Бътън“ — когато е на сто години и още не е почнал да се подмладява.
Грейс поклати глава, като потисна усмивката си и още една прозявка. Всички нормални хора мразеха понеделниците. Но най-нормалните от тях поне започваха седмицата отпочинали и свежи. Той беше прекарал цяла неделя в работа. Първо ходи до пристана, после до стаичката за поддръжка на влакчето на ужасите, където беше изнасилена и сериозно наранена Манди Торп, а след това я посети и в окръжната болница, където беше под полицейска охрана. Въпреки тежката травма на главата, младата жена бе успяла да даде подробни първоначални показания на служителката, прикрепена към нея, която пък бе предала информацията на него.
Той самият също се чувстваше травмиран от натиска да разреши тези случаи и да осъществи арест. И за да стане положението още по-тежко, главният криминален репортер на „Аргус“, Кевин Спинела, бе оставил три съобщения на мобилния му с молба да се обади спешно. Грейс знаеше, че ако иска основният местен вестник да му сътрудничи в това разследване с нещо повече от сензационно заглавие в утрешния брой, ще трябва да се отнася внимателно със Спинела. А това означаваше да му даде ексклузивен достъп и нещо повече от информацията, която щеше да оповести на обедната пресконференция — а в момента нямаше какво да му каже. Поне не и нещо, което искаше да бъде оповестявано.
Обади се на репортера и се свърза направо с гласовата му поща. Остави съобщение с молба да дойде в управлението десет минути преди пресконференцията. Щеше да измисли какво да му каже.
А един ден трябваше да измисли и подходящ капан. Някой от полицията редовно снасяше информация на Спинела. Грейс беше сигурен, че същият този човек е снасял на дръзкия млад репортер информация за всяко тежко престъпление през изминалата година, и то само минути след като полицията се появяваше на местопрестъплението. Трябваше да е някой от телефонния център или от техническия отдел, който имаше достъп до текущите данни. Можеше и да е детектив, въпреки че Грейс се съмняваше в това, защото изтичаше информация за всяко тежко престъпление, а никой детектив не можеше да се сдобие с такава на толкова ранен етап, освен за случая, по който работеше.
Единственото хубаво нещо беше, че Кевин Спинела беше доста схватлив репортер, с когото полицията добре се спогаждаше. Засега вадеха късмет, но може би някой ден той нямаше да е там и някой не така разбран щеше да нанесе големи вреди.
— Проклетите „Албиън“ — какво става с този отбор? — влезе наперено Майкъл Форман, облечен елегантно, както винаги, с лъскави черни обувки.
На ранните етапи от всяко разследване детективите носеха костюми, защото не се знаеше кога ще се наложи да излязат да разпитат някого — особено близките на жертвата, към които трябваше да се отнасят с уважение. Но имаше и полицаи като Форман, които винаги се обличаха така.
— Ами вторият гол! — обади се развълнувано Ник Никол, който обикновено говореше тихо, но сега дори размаха юмруци във въздуха. — Ама на какво прилича това?
— Да, така е, аз съм за „Челси“ — каза анализаторът Джон Блек. — Отдавна се отказах от „Албиън“. В деня, когато си тръгнаха от „Голдстоун Граунд“.
— Но когато се преместиха на новия стадион, задобряха, нали! — каза Майкъл Форман. — Дай им време да свикнат, ще си върнат старата слава.
— Голяма слава, няма що — избуча Норман Потинг, който се довлече последен, като клатеше глава и димеше с лулата си.