Самодоволството му започваше да дразни Грейс неимоверно много. Но той се нуждаеше от психолога. Нуждаеше се от всяка сламка, за която би могъл да се хване.
— Не мога да наблюдавам целия център на града — нямаме такива ресурси. Ако напълним центъра с униформени, това няма да ни помогне да го хванем. Само ще го принудим да действа другаде.
— Мисля, че вашият човек е достатъчно умен и дързък, за да го направи под носа ви. Може дори да се възбуди от това. И целия град да напълните с полиция, той пак ще напада.
— Много успокояващо — каза Грейс. — Тогава какво предлагате?
— Ще трябва вие да направите някакви предположения — и се надявам да имате късмет. Или пък… — Той замълча за миг. — В случая с Денис Рейдър в САЩ — един особено гнусен тип, който сам се нарича ВИУ — връзвам, измъчвам, убивам… Та хванали са го след дванайсет години затишие, когато местният вестник написал нещо за него, което той не харесал. Било е просто примамка…
— Какво са написали? — попита Грейс с внезапно събуден интерес.
— Мисля, че нещо относно мъжествеността на престъпника. Нещо в този смисъл. Но в едно можете да сте сигурен: вашият извършител следи много внимателно медиите, чете всяка дума в местната преса. Голямото его върви с опазване на собствената територия.
— Нали не смятате да го провокираме, за да извърши нещо още по-гадно?
— Не, не казвам това. Той е спрял с нападенията за дванайсет години. Бог знае какво е правил през това време. А сега напада отново. Предполагам, че се смята за недосегаем — най-умния, най-могъщия. И шумът в медиите и пресата доказва това. Създават демон от нашия Мъж с обувките, превръщат го в Чудовището на Брайтън и Хоув, и бинго — продажбите на вестниците скачат в цялата страна, както и рейтингите на предаванията. А всъщност си имаме работа с един гнусен извратеняк, саможивец с психични отклонения.
— Значи трябва да накараме местните вестници да напишат нещо унизително по отношение на мъжествеността му? Че има малка пишка или нещо такова?
— А какво ще кажете за истината — че не може да го вдигне — или пък да го задържи? Никой мъж не би харесал подобно нещо.
— Опасно е — отвърна Грейс. — Това може да го накара да побеснее.
— Той вече е достатъчно опасен, Рой. Но в момента е умен, пресметлив, не бърза, не прави грешки. Вбесиш ли го, ще го провокираш да изгуби контрол — така ще сгреши. А после ще го хванеш.
— Или ще ги хвана.
59
Понеделник, 12 януари
Съсекс Скуеър беше едно от бижутата в архитектурната корона на Брайтън. Състоеше се от една права и две прекрасни овални редици с типични английски дву- и триетажни къщи, всяка с гледка към петакровите частни градини и Ламанша отвъд тях. Площадът бе построен за вилни домове с изглед към крайбрежието, за модерни и богати викторианци. Сега повечето сгради бяха разделени на апартаменти, но великолепието им не се беше изгубило в този процес.
Той караше бавно микробуса покрай високите импозантни фасади, всички боядисани в бяло, и проверяваше номерата. Търсеше номер петдесет и три.
Знаеше, че това е все още еднофамилна къща на пет етажа, с помещения за слугите на последния етаж. Хубаво жилище, каза си той и се замисли за статута на човек като Руди Бърчмор, вицепрезидент за Европа на „Американ енд Ориентъл Бенкинг“, и за неговата жена общественичка — Дий. Идеалният дом, за да се забавляваш със стил. За влиятелни хора. Които носят скъпи обувки.
Отново обиколи площада, разтреперан и непохватен от вълнение. Този път спря близо до къщата, като вкара колата в една пролука до пътя от страната на градините. Това беше добро място за спиране. Оттук виждаше колата ѝ и входната врата, но тя нямаше да го забележи нито от прозорец, нито от вратата.
Той беше невидим!
Беше научил, че някои неща са невидими за обитателите на света на богатите. Имаше невидими хора, като например метачите на улиците, чистачите на офиси и земекопачите. Имаше и невидими превозни средства — като колите на млекарите, белите микробуси и такситата. Дилърите на наркотици много използваха таксита, те никога не събуждаха подозрение късно през нощта. Но микробусът отговаряше по-добре на нуждите му в момента.
Той се усмихна, все повече се възбуждаше, дишането му се ускори. Още усещаше миризмата на „Армани Код“. Усещаше я толкова силно, сякаш целият микробус беше изпълнен с нея.