— Не е трудно да се досетиш, като се има предвид, че досегашните три станаха само за две седмици — измърмори саркастично Спинела.
— Така е, съгласен съм.
— Не е кой знае каква новина, можех и сам да го предвидя.
— Да, но ако се случи подобно нещо, за теб ще е по-добре преди това да си написал: „Детектив-суперинтендант Грейс съобщи за „Аргус“, че се очаква…“, нали знаеш, бива те в тези работи.
Спинела имаше благоприличието да се изчерви. После сви рамене.
— Паркинг, а? Значи според вас ще подкара пак в същата последователност.
— Така смята криминалният психолог.
— Доктор Праудфуд има репутация на лаладжия, нали?
— Ти го казваш. — Очите му проблеснаха.
— Е, и какво правите, за да предотвратите следващото нападение?
— Всичко, което можем, без това да затворим центъра на Брайтън. Ще хвърлим всички възможни ресурси, но без да се забелязва. Искаме да го хванем, а не да го прогоним и да го изтървем.
— Как ще предупредите хората?
— Надявам се, че ще получим помощта на пресата и медиите на пресконференцията — да ги предупредят в някакъв по-общ смисъл, без нищо конкретно.
Спинела кимна и извади бележника си.
— Сега ми кажи новината за отпечатване.
Грейс се усмихна и каза:
— Нападателят има малка пишка. Става ли?
— Това ли е? — попита Спинела.
— Това е.
— Шегуваш се.
Детектив-суперинтендант Грейс поклати глава.
— Е, това ли ми е новината? Че нападателят има малка пишка?
— Надявам се, че това ще го поразстрои — отвърна Грейс.
1998
61
Вторник, 13 януари
Старата дама седеше зад волана на откраднатия микробус на върха на стръмния хълм. Предпазният колан беше закопчан възможно най-плътно. Ръцете ѝ почиваха на волана, двигателят работеше, но светлините бяха изключени.
Той стоеше до нея, държеше вратата отворена и беше адски нервен. Нощта беше черна, небето беше плътно забулено с облаци. Лунната светлина би му помогнала, но такава нямаше.
Очите му изследваха мрака. Беше два сутринта, на извънградски път, на няколкостотин метра на север от входа за голф клуба „Уотърхол“, на две мили от покрайнините на Брайтън. Пътят беше пуст.
Бяха на дълъг половин миля стръмен склон с остър завой в края. Пътят извиваше през долината между хълмовете на Южен Даунс. Хубавото на тази местност беше, че той можеше да види светлините на всяка идваща кола на миля в двете посоки. Засега беше чисто.
Време за рокендрол!
Посегна през скута ѝ и освободи ръчната спирачка, после отскочи назад, защото микробусът веднага потегли и бързо набра скорост. Вратата на шофьора се затвори с трясък. Микробусът изви в отсрещното платно и остана в него, като продължи да набира скорост.
Добре че точно сега никой не идваше нагоре по хълма, защото старата дама не беше в състояние да избегне сблъсъка или пък да направи каквото и да било, поради простия факт, че беше мъртва от десет дни.
Той скочи на колелото си и с помощта на допълнителната тежест на раницата, започна да върти педалите и набра скорост надолу по хълма.
Далеч напред виждаше силуета на микробуса, който беше откраднал от един строеж. Извиваше към края на платното и за един спиращ сърцето момент той беше сигурен, че ще се забие в гъстите храсталаци, които щяха да го спрат. Но тогава, като по чудо, микробусът зави рязко наляво, направи лека корекция на курса и продължи надолу по хълма, сякаш някой наистина го управляваше. Сякаш тя се бе впуснала в най-дивото шофиране в живота си. Или пък в смъртта си!
— О, давай, скъпа! Давай, Моли! — поощри я той. — Наслаждавай се!
Микробусът, който беше целият нашарен с надписи „Строители „Брайън Бекър“, продължи да набира скорост. Колелото сега се движеше толкова бързо, че той се уплаши да не изгуби контрол, и докосна спирачката, за да намали малко, като остави микробуса да се отдалечи. Беше трудно да прецени разстоянието. Храстите летяха край него. Нещо изпляска близо до лицето му. Какво беше, по дяволите? Прилеп? Сова?
Студен, влажен вятър се втурна в очите му, те се насълзиха и зрението му се замъгли.
Той натисна по-силно спирачката. Вече наближаваха подножието на склона и левия завой. Микробусът продължи право напред. Той чу скърцането и трясъка на телената мрежа, когато микробусът мина през храстите и се заби в оградата на нечия нива. Той спря рязко колелото и сурна маратонките си по асфалта, за да не политне през глава.
Въпреки че бяха насълзени, очите му бяха свикнали с мрака и сега той видя как големият черен силует изчезна. После чу тъп метален трясък.