— Мммм. Това е прекрасна идея. Но съм дежурен, скъпа, и не мога да пия.
— Рой, това е рожденият ми ден.
Той отново я целуна, но тя се отдръпна.
— Дежурен си на рождения ми ден. Беше дежурен по Коледа. Днес отиде на работа много рано. Сега вече ще разпускаш.
— Кажи го на Попай.
Попай беше прекият му началник, детектив главен инспектор Джим Дойл — Попай. Той беше назначен за главен следовател по операция „Залез“, издирването на Рейчъл Райън, което сега поглъщаше цялото време на Грейс — и го държеше буден по цели нощи.
— Дай ми номера му, ще му се обадя!
Грейс поклати глава.
— Скъпа, всички отпуски бяха отменени. Работим по този случай денонощно. Съжалявам, но ако беше на мястото на родителите на Рейчъл Райън, щеше да го очакваш от нас.
— Нали не ми казваш, че няма да пиеш на рождения ми ден?
— Нека отскоча да се преоблека.
— Няма да ходиш никъде, докато не ми обещаеш, че ще пиеш с мен тази вечер!
— Санди, ако ми се обадят и мириша на алкохол, може да си изгубя работата и да ме изритат от полицията. Моля те, разбери.
— Моля те, разбери! — изимитира го тя. — Ако получавах по лира всеки път, когато казваш това, щях да съм мултимилионер.
— Отмени таксито. Аз ще карам.
— Няма да караш ти!
— Нали опитваме да спестяваме за ипотеката и за ремонта на къщата.
— Не мисля, че едно такси ще е от голямо значение!
— Всъщност са две таксита — на отиване и на връщане.
— Е? — Тя сложи ръце на кръста си.
В този момент радиотелефонът му изпращя — имаше обаждане. Той го извади от джоба си и отговори.
— Рой Грейс.
Тя го погледна с онзи поглед, който казваше: „Само да си посмял!“
Беше шефът му.
— Добър вечер, сър — каза Рой.
Връзката беше лоша. Гласът на Джим Дойл звучеше накъсано.
— Рой, един фермер открил изгорял микробус в полето. Установихме, че е откраднат вчера следобед. В него имало женско тяло. Онзи тип е бил танкист в Ирак и явно разбира от тези работи. Може и да е нашата изчезнала Рейчъл Райън — трябва веднага да изследваме микробуса. Близо до „Садълскомб Роуд“ е, на половин миля южно от голф клуба „Уотърхол“. Вече тръгнах. Да се срещнем там? Колко време ще ти трябва?
Сърцето на Грейс се сви.
— Сега ли, сър?
— Ти какво си помисли? След три седмици?
— Не, сър, просто жена ми има рожден ден.
— Честити ѝ от мен.
В настоящето
69
Сряда, 14 януари
Норман Потинг влезе в залата, понесъл чаша кафе, което си беше направил в кухничката надолу по коридора. Спря, като държеше димящата чаша на ръка разстояние, сякаш се боеше от нея. Изсумтя няколко пъти, докато прекоси залата, като че ли искаше да каже нещо на някого, но си промени решението.
Като повечето членове на екипа, Потинг беше на бюрото си още преди седем сутринта. Сега наближаваше осем и половина, както и сутрешният брифинг. Рой Грейс бе излязъл за среща с Питър Риг, а Джулиус Праудфут щеше да дойде всеки момент.
Телефон иззвъня силно, като тромпет. Всички се огледаха. Объркан, Ник Никол извади гръмогласната машина и я изключи.
Когато Рой Грейс влезе в залата, зазвъня друг телефон. С музиката от „Индиана Джоунс“. Потинг имаше благоприличието да се изчерви. Звънеше неговият телефон.
Като измърмори някакво извинение, той извади телефона от джоба си и провери екрана. После вдигна пръст.
— Ще се обадя набързо… Може да е полезно.
Звънна още един телефон. Беше на Джулиус Праудфут. Той влезе в залата, като вадеше телефона си от чантата, и отговори на обаждането, докато се настаняваше.
Последна влезе Клер Уестмор, която беше разпитала и трите изнасилени жени. За първи път щеше да присъства на брифинга.
Като притискаше телефона към ухото си, Потинг започна да пише в бележника си.
— Благодаря ти. Много ни помогна. Благодаря.
Остави телефона и се обърна с доволен вид към Рой.
— Имаме друг заподозрян, шефе!
— Така ли?
— Обади се един от информаторите ми — отвърна Потинг. — Кара за „Таксита Стримлайн“. Каза, че имало някакъв тип — другите шофьори го смятали за хахо, — казва се Джон Къридж, но се наричал със смешното име „Мад“. Та очевидно този Мад карал само нощем и винаги говорел за странни неща — за дамски обувки, например.
Сега всички в залата го слушаха.
— Имало е няколко оплаквания от клиенти — правел доста лични забележки, най-вече относно тоалетните в домовете им и обувките им. Говорих със служител от общината, каза, че този шофьор всъщност не е притеснявал никого, само говорел на твърди лични теми. Общината иска хората — особено жените — да се чувстват в безопасност в законните таксита. Той каза, че планира да си поговори с него.