„Дали не си личи? — усъмни се Джони. — Имам чувството, че всичко ми е написано на челото.“ И изведнъж, докато наблюдаваше баща си как рови из килера до входа за кутията със старите играчки на сина си, които не бе разрешил на Вера да раздаде, Джони се сепна при мисълта: „А може би разбира.“
Седнаха да вечерят. Хърб попита Сара по каква работа Уолт е във Вашингтон и тя обясни, че вземал участие в конференция във връзка с някакви териториални искания, предявени от индианците. Събранията на републиканците пък, по нейните думи, били най-вече за сверка на часовниците относно развоя на последните политически събития.
— Повечето от хората там смятат, че ако Рейгън измести Форд като кандидат за президентските избори догодина, с партията им е свършено — разказваше Сара. — А ако безподобната им партия свърши, Уолт няма да може да се кандидатира за Камарата на представителите на мястото на Бил Коън в 1978 г., когато Коън се опита да замени в Сената Бил Хатауей.
Хърб наблюдаваше Дени, който много съсредоточено бъркаше в чинията със зелен фасул, слагаше едно по едно бобчетата в устата и ги дъвчеше с шестте си зъбчета.
— Коън няма да чака хиляда деветстотин седемдесет и осма година, за да влезе в Сената. Той ще се кандидатира като конкурент на Мъски още догодина.
— Уолт казва, че Бил Коън не е чак такъв тъпанар — възрази Сара. — Той ще изчака. Уолт твърди, че и неговият ред иде и аз съм на път да му повярвам.
След вечеря се разположиха във всекидневната и разговорът тръгна на други теми. Гледаха как Дени си играе със старите дървени коли и камиончета, които на младини, преди повече от четвърт век, Хърб Смит бе правил за собствения си син. Младият Хърб Смит, женен за една весела здравенячка, която при случай не се отказваше от шише хубава бира с вечерята. Мъж без бели коси, изпълнен само с най-големи надежди за сина си.
„Той наистина разбира — помисли си Джони, като отпиваше от кафето. — Не е важно дали се досеща какво се е случило между нас със Сара днес или какво може да сме имали, важното е, че той съзнава как сме изиграни от положението. Нищо не може да се направи, за да се промени или поправи то и в най-добрия случай на човек не му остава друго, освен да се примири. Днес ние с нея консумирахме нашия несъстоял се брак. А тази вечер той играе с внучето си.“
В съзнанието му се появи Колелото на късмета, което забави ход и спря.
„Една ли нула, две ли — всички губят, само банката печели.“
Унинието, мрачното чувство за безвъзвратна загуба се мъчеше да се прокрадне в душата му, но той го отблъсна. Не му беше сега времето, нямаше да го допусне точно сега.
Към осем и половина Дени започна да става неспокоен, раздразнителен и Сара реши да се сбогува.
— Време е да си вървим. Той ще си изпие шишето мляко по пътя за Кенабънк. Няма да сме минали и пет километра и ще е заспал. Благодарим ви за гостоприемството. — Очите й, яркозелени, хванаха за момент погледа на Джони.
— Ние благодарим за удоволствието! — Хърб се надигна. — Нали, Джони?
— Разбира се. Дай да изнеса креватчето, Сара.
На вратата Хърб целуна Дени по главичката (който го стисна и дръпна за носа с пухкавата си ръчичка тъй, че очите на Хърб се насълзиха) и Сара по бузата. Джони занесе креватчето до колата и взе от Сара ключовете да го сложи отзад.
Когато свърши, тя стоеше до вратата откъм шофьорското място и го гледаше.
— Направихме каквото можахме — каза Сара и леко се усмихна. Но очите й лъщяха и издаваха отново напиращите сълзи.
— Никак не беше лошо — отвърна Джони.
— Ще си пишем ли?
— Не знам, Сара. Ти как мислиш?
— Навярно не. Инак би било прекалено лесно да продължим, нали?
— Повече от лесно.
Тя се приближи и се протегна да го целуне по бузата. От косата й го лъхна на чисто и свежо.
— Пази се — прошепна тя. — Ще си мисля за теб.
— Да слушаш, Сара — посъветва я той и я натисна по носа.
Тя се обърна и седна зад волана — елегантна млада дама с многообещаващ съпруг. Съмнявам се, че догодина пак ще карат „Пинто“, помисли си Джони.
Тя включи светлините и малкото като от шевна машина моторче забръмча. Сара махна с ръка и потегли по алеята. Бръкнал в джобовете си, Джони стоеше до дръвника и я наблюдаваше. Нещо сякаш се бе затворило в сърцето му. Но нямаше усещане, че е станало нещо голямо. И това бе най-лошото — че нямаше усещане за нищо голямо.
Той гледа така, докато задните светлини на колата се изгубиха, после се изкачи по стъпалата на терасата и влезе вкъщи. Баща му бе седнал в големия фотьойл във всекидневната. Телевизорът не работеше. Шепата играчки, намерени в килера, бяха разхвърляни по килима и Хърб се бе втренчил в тях.