А ето че сега, на втори ноември, било извършено още едно убийство. Жертвата бе Ета Ринголд, учителка в прогимназията на Касъл Рок и всеобща любимка. От пелени приета в лоното на местната методистка църква и с висше педагогическо образование, тя играела видна роля и в местната благотворителна дейност. Била голяма почитателка на поезията на Робърт Браунинг, а трупът й бил намерен в канала под непавирано глухо шосе. Бурята от негодувание, предизвикана от това убийство, разтърси всички северни щати на Нова Англия. Започнаха да се правят сравнения с Бостонския удушвач, които ни най-малко не помогнаха да се успокоят духовете. В не много далечния Манчестър, щата Ню Хампшир, вестник „Юниън Лийдър“ на Уилям Лоуб излезе с безкрайно язвителна статия под заглавие: ПОЛИЦИЯТА НА СЪСЕДИТЕ ЧАКА СЪС СКРЪСТЕНИ РЪЦЕ.
Статията в неделната притурка, вече остаряла и пропита от острите миризми на навеса и дървата, цитираше двама психиатри, които след като си бяха осигурили анонимност, охотно развързваха езиците си. Единият от тях описваше особен вид сексуално извращение — нуждата да се извърши насилие в момента на оргазъм. Много хубавичко, помисли си Джони е горчива гримаса. Хем си блаженствува, хем души. Главоболието му все повече се засилваше.
Другият психиатър обръщаше внимание на факта, че и петте убийства са извършени в края на есента или началото на зимата. И макар маниакално-депресивната личност да не се придържа към определен модел на поведение, доста често тя изпитва скокове в настроението при смяната на сезоните. Убиецът би могъл да бъде във „фаза на депресия“ от средата на април до към края на август и после да навлезе във „фаза на възход“, чийто връх да попада някъде около времето на престъпленията.
По време на маниакалната, или „възходяща“ фаза, болният е предразположен към сексуална превъзбуда и проявява активност, дързост и самоувереност. Въпросното лице положително е убедено, че полицията не може да го хване, завършваше анонимният психиатър. И статията добавяше в заключение, че поне засега има право.
Приключил с четенето, Джони погледна часовника и видя, че баща му всеки момент може да се върне, ако не се забави заради снега. Взе стария вестник и го мушна в сандъчето за дърва до печката.
„Не е моя работа. Сам Уейзак да върви по дяволите!“
„Не се крий в пещера, Джони.“
Не се крие в пещера, съвсем не. Просто не му провървя. Когато си загубил една значителна част от живота си, можеш да кажеш, че не ти върви, нали?
И да се изпълваш със самосъжаление?
„Да пукнеш дано!“ — скара се на себе си той. Отиде до прозореца и погледна навън. Нищо не се виждаше освен снега, който се стелеше на гъсти, носени от вятъра пелени. Молеше се баща му да внимава, но също тъй се молеше да се върне час по-скоро, за да сложи край на тази безсмислена душевна бъркотия. Отново отиде до телефона и застана там в нерешителност.
Нямаше значение дали се самосъжалява, или не — той действително бе загубил една солидна част от живота си. Цвета на годините си, ако щете. Беше се потрудил здравата да се приспособи. Нима не заслужаваше поне мъничко най-обикновено спокойствие? Нямаше ли право на онова, за което си бе мислил само преди няколко минути — на нормален живот?
„Няма такова нещо, братле.“
Може да няма, но затова пък със сигурност има ненормален живот. Като преживяването в ресторанта. Опипваш дрехите на хората и научаваш дребните им страхове, малките им тайни, дребнавите им победи — това бе ненормално. Какъв талант! Какво проклятие!
Да речем, че се срещне с този шериф. Нямаше никакви гаранции, че ще може да му каже нещо. А да речем, че може? Да речем, че му поднесе убиеца на тепсия? Това ще означава болничната пресконференция да се разиграе наново, целият този цирк, повдигнат на главозамайваща ен-та степен.
Една песничка зазвуча натрапчиво през болката в главата му, просто един напев, останал от неделното училище през ранното му детство:
Той вдигна телефона и набра служебния номер на Уейзак. Нямаше страшно, вече бе след пет часа. Уейзак си е отишъл, а на светилата-невролози не им пишат домашните телефони в указателя. Изчака да чуе няколко пъти сигнала в слушалката и тъкмо се канеше да затвори, когато му се обади не някой друг, а самият Сам.