— Ясно. Но… риск печели, риск губи. — Банърман се прокашля. — Ще ме освиркат и ще ме изхвърлят от града, ако се разчуе, че съм стигнал дотам да търся услугите на ясновидец.
Зачатък на усмивка се мярна по лицето на Джони.
— При това разжалван ясновидец.
— Знаете ли къде се намира ресторантът „Джонс“ в Бриджтън?
— Ще го намеря.
— Можете ли да дойдете в осем часа?
— Надявам се, че мога.
— Благодаря ви, мистър Смит.
— Моля.
Той затвори. Хърб го наблюдаваше изпитателно. На екрана зад тях вървяха заключителните надписи на новините.
— Обаждал ти се е преди това, така ли?
— Да. Сам Уейзак му казал, че съм можел да помогна.
— Мислиш ли, че ще можеш?
— Не знам, но поне главоболието ми поотслабна.
6
Той се добра до „Джонс“ с петнадесет минути закъснение. Изглежда, че само това обществено заведение бе останало да работи на главната улица на Бриджтън. Снегорините явно губеха битката със стихията и на няколко места по пътя имаше навети преспи. Светофарът на кръстовището между шосета номер 302 и 117 се люлееше напред-назад под поривите на фучащия вятър. Пред входа на ресторанта бе спряла полицейска патрулна кола, на чиято врата със златни букви бе изписано: ШЕРИФ НА ОБЛАСТТА КАСЪЛ. Джони паркира зад нея и влезе.
Банърман седеше сам на маса пред чаша кафе и купичка лют мексикански гулаш. Телевизията подвеждаше: той не бе едър — той бе огромен. Джони се приближи и се представи.
Банърман стана и стисна подадената му ръка. При вида на бледото, измъчено лице на Джони и тъмносиньото му яке, което се въртеше около хилавото му тяло, шерифът веднага си помисли: „Това момче е зле. Може би не му остава още дълго да живее.“ Единствено в очите на Джони сякаш имаше истински живот — те бяха съвсем сини и се впиваха в собствените му очи с пронизващо откровено любопитство. А щом се здрависаха, Банърман изпита някакво странно усещане, което по-късно щеше да сравни с изсмукване на вътрешната му енергия. Приличаше малко на удар от ток при допир до гола жица. В следващия миг всичко премина.
— Радвам се, че можахте да дойдете — каза Банърман. — Ще пиете ли нещо топло?
— Да.
— А какво ще кажете за купичка мексикански гулаш? Тук го готвят страшно вкусно. С моята язва не би трябвало да го ям, но не мога да се сдържа. — Той забеляза учудването върху лицето на Джони и се усмихна. — Изглежда странно такъв голям човек като мен да има язва, нали?
— Защо, на всекиго може да се случи.
— Прав сте, дявол да го вземе. Какво ви накара да дойдете?
— Новините по телевизията. За малкото момиченце. Сигурен ли сте, че го е извършил същият човек?
— Същият е. Същият метод на действие. А и същият тип сперма.
Той не откъсна поглед от лицето на Джони, докато сервитьорката не дойде.
— Ще желаете ли кафе? — попита тя.
— Чай — отвърна Джони.
— Донесете му и порция мексикански гулаш, мис — поръча Банърман. Момичето се отдалечи и той отново се обърна към Джони. — Онзи доктор разправяше, че понякога, щом се докоснете до нещо, веднага узнавате откъде се е появило то, на кого е и тъй нататък.
Джони се усмихна.
— Ами аз току-що ви стиснах ръката и вече знам, че имате ирландски сетер на име Ръсти. Знам, че е стар и че е започнал да ослепява. Вие си мислите, че вече е време да го приспят завинаги, но не знаете как да го обясните на дъщеря си.
ТРАК — Банърман изтърва лъжицата си в купата с гулаша и зяпна Джони с отворена уста.
— Мили боже! И вие измъкнахте всичко това от мен? Само за миг?
Джони кимна.
Банърман поклати глава и промълви:
— Едно е да чуеш за такова нещо и съвсем друго… не ви ли изморява до смърт?
Джони вдигна удивено поглед към Банърман. Никога преди не му бяха задавали този въпрос.
— Да, изморява ме.
— Здрасти-здравей и вече знаете всичко?! По дяволите!
— Вижте какво, шерифе…
— Джордж, просто Джордж.
— Добре, а аз съм Джони, просто Джони. Джордж, кофа мастило ще ми е малко само да изброя нещата, които не знам за теб. Не знам например къде си израснал, къде си завършил школата за полицаи, кои са приятелите ти или къде живееш. Знам, че имаш дъщеричка, чието име е нещо като Кати, но не съвсем. Ала не знам какво си правил миналата седмица, коя е любимата ти бира или любимото ти телевизионно предаване.
— Дъщеря ми се казва Катрина — проговори тихо Банърман. — И тя е на девет години. С Мери Кейт бяха в един клас.
— Та мисълта ми бе, че… онова, което узнавам, понякога е доста ограничено. Това е заради мъртвата зона.
— Мъртвата зона?
— Имам някакво нарушение в част от връзките, по които се предават сигнали — обясни Джони. — Никога не виждам ясно имената на улици или въобще адреси. И с числата се затруднявам, макар че понякога успявам да ги прочета.