Келнерката се върна с чая и гулаша на Джони. Той опита яденето и кимна на Банърман.
— Прав си. Много е вкусно. Особено в такава вечер.
— Яж, докато е топло — подкани го Банърман. — Ох, как го обичам този мексикански гулаш! Язвата ми вдига вой до бога, но аз й казвам: „Гледай си работата!“ И лапам.
За известно време на масата настана тишина. Джони се отдаде на гулаша си, а Банърман го наблюдаваше с любопитство. Той допускаше, че Смит би могъл да научи отнякъде, че има куче на име Ръсти. Би могъл да научи дори, че Ръсти е стар и почти ослепял. Нека да отидем и по-далеч: ако е знаел името на Катрина, би могъл да изиграе номера с „нещо като Кати, но не съвсем“ просто за да добави необходимата доза неувереност, за да звучи по-правдоподобно. Пита се обаче — защо? А и как да се обясни онова странно, смразяващо усещане в главата, което бе изпитал при ръкостискането? Ако Смит шмекеруваше, то той наистина бе дяволски голям шмекер!
Навън вятърът изфуча сърдито и разтресе сякаш из основи малката постройка. Като издуван от фурията плащ снегът плющеше по игрището за боулинг отсреща през улицата.
— Слушай само как фучи! — възкликна Банърман. — Очаква се да продължи цяла нощ. И ще ми разправят, че зимите ставали по-меки!
— Имате ли нещо, което да е принадлежало на човека, когото търсите? — върна се на темата Джони.
— Изглежда, че имаме — отвърна Банърман. После поклати глава. — Но е доста несигурно.
— Искам да чуя.
Банърман изложи фактите. Сградите на училището и библиотеката били разположени една срещу друга от двете страни на градската градина. Имало редовна практика да се изпращат ученици напряко през градината, когато възниквала необходимост от определена книга за работата по някоя задача или доклад. В такива случаи учителят давал на ученика пропуск, който бил разписван в библиотеката преди да изпратят детето обратно. В средата на градината имало малка долчинка. На западния й край била естрадата за градския оркестър. В долчинката имало двадесет-тридесет пейки, на които хората седяли по време на концертите. Там се събирали и футболните запалянковци в края на сезона.
— Според нас той просто си е седял там и е чакал да мине някое момиченце. На това място той е оставал незабелязан за минувачите от двете страни на градината. А пътечката върви по северния край на долчинката, близо до пейките.
Банърман сви устни.
— Лошото обаче е, че Фрешет бе убита направо горе на естрадата. Има да ям калай по този повод на събранието на градската управа през март — ако дотогава все още съм на поста си. Вярно, че мога да им покажа докладната до градоначалника, с която исках да се осигурят патрули от възрастни в градината през учебно време. Не че ме е тревожил същият убиец, боже опази! И в най-кошмарните си мисли не съм предполагал, че той ще дойде да убива пак на същото място.
— И градоначалникът отхвърли предложението за патрулите?
— Парите не стигали — поясни Банърман. — Разбира се, той може да прехвърли вината върху членовете на градския съвет, те пък ще се опитат да върнат топката обратно при мен, а междувременно гробът на Мери Кейт ще обрасне с трева и…
Той млъкна за момент или пък думите заседнаха в гърлото му. Джони гледаше съчувствено сведената му глава.
— А може би и с това нищо не би се изменило — продължи Банърман. Гласът му звучеше някак по-сухо. — Ние използуваме главно жени за патрули, а този пощръклял идиот не подбира старо-младо!
— Значи според вас той е чакал на някоя от онези пейки?
Банърман потвърди. Край една от пейките били намерили пресни угарки от цигари — цели дванадесет и други четири зад естрадата, където се търкаляла и празна кутия. За съжаление марката била „Марлборо“ — втората или третата по популярност в страната. Целофанът на кутията бил изследван за отпечатъци от пръсти, но такива нямало.
— Нямаше никакви отпечатъци? — учуди се Джони. — Това е малко странно, нали?
— Защо мислиш така?
— Ами може да се предположи, че убиецът е носел ръкавици, дори да не е мислил специално за отпечатъците — вън е било студено, — но човек би очаквал онзи, който му е продал цигарите…
Банърман се усмихна.
— Имаш глава само за нашата работа, но не си пушач.
— Така е — призна Джони. — Запалвал съм по някоя цигара докато бях в колежа, но след катастрофата не съм.
— Пушачът обикновено носи цигарите си във вътрешния джоб, вади оттам пакета, взема цигара и го слага обратно. Ако е с ръкавици и не оставя нови отпечатъци, той всъщност излъсква идеално целофана, нали разбираш? Освен това ти пропусна още една подробност, Джони. Има ли нужда да ти обяснявам коя?