— Успокой се — каза Джони и потупа Банърман по ръката.
— Не, не мога да се успокоя — сякаш се оправдаваше Банърман. — Никога не съм виждал такова нещо, никога през целите осемнадесет години работа в полицията. Той бе изнасилил това малко момиченце и това би било достатъчно… достатъчно, нали разбираш, за да я убие… Съдебният лекар каза, че начинът, по който го е направил… че нещо й е разкъсал и… от това тя би… умряла, разбираш ли… Но той е трябвало още и да я души. Да души деветгодишно момиченце и да го захвърли… да го остави да лежи на естрадата със свалени гащички…
Банърман се разплака. Сълзите изпълниха очите зад стъклата на очилата и започнаха да се стичат на вадички по лицето му. На бара двамата от службата по поддържане на пътищата в Бриджтън обсъждаха мача за суперкупата по бейзбол. Банърман отново свали очилата и изтри лице с носната си кърпа. Раменете му се тресяха. Джони разбъркваше механично гулаша си и изчакваше.
След малко Банърман прибра кърпичката си. Очите му бяха зачервени и Джони мислено отбеляза колко странно голо изглеждаше лицето му без очилата.
— Прощавай — извини се Банърман. — Изглежда, че този ден никога няма да свърши.
— Не се притеснявай.
— Знаех си, че няма да ми се размине, но се надявах, че ще издържа, докато се прибера вкъщи при жена си.
— Значи чакането е било прекалено дълго.
— Имаш съчувствено ухо. — Банърман отново намести очилата си. — Не, имаш много повече от това. Да пукна, ако знам точно какво, но е нещо голямо.
— Какво друго успяхте да откриете?
— Нищо. Аз нося голямата част от вината, но и полицията на щата не се прояви в най-добра светлина. Нито пък главният прокурор или нашичкият от ФБР. Областният съдебен лекар успя да определи типа на спермата, но това е без значение на сегашния етап на играта. Най-много от всичко ме смущава липсата на косми и частици от кожа под ноктите на жертвите. Те всички сигурно са се съпротивлявали, но и най-малко парченце кожа не се намери. Самият дявол трябва да помага на този тип. Не е загубил нито едно копче, или бележка за покупки, не е оставил нито една единствена следа. Главният прокурор ни свърза за консултация и с един психоаналитик от Огъста, който ни каза, че подобни типове рано или късно сами се издават. Голямо успокоение! Какво, ако това стане късно… например след още дванадесет трупа!
— Цигарената кутия в Касъл Рок ли е?
— Да.
Джони стана.
— Да вървим тогава.
— С моята кола ли?
Джони се усмихна — вятърът надаваше поредния си писък.
— В такава вечер си струва да си в компанията на полицай.
7
Снежната буря бе в разгара си и дори с патрулната кола на Банърман им се наложи да пътуват час и половина до Касъл Рок. Беше десет и двадесет минути, когато влязоха във фоайето на Градската управа и изтупаха с тропане снега от обувките си.
В чакалнята се бяха събрали пет-шест репортьори, повечето от които седяха на пейка под един мрачен маслен портрет на някой от първооснователите на града, и си разправяха истории от предишни нощни бдения. Със светкавична бързина те наскачаха и заобиколиха Банърман и Джони.
— Шерифе, вярно ли е, че има напредък в разследването?
— Засега още нямам нищо за вас — заяви сухо Банърман.
— Шерифе, носи се слух, че сте задържали някакъв човек от Оксфорд, вярно ли е?
— Не. И ако бъдете така любезни да ни извините…
Но те бяха пренесли вниманието си върху Джони и той усети свиване в стомаха, защото най-малко две физиономии му бяха познати от болничната пресконференция.
— Свети боже! — възкликна един от тях. — Ти си Джон Смит, нали?
Джони изпита безумно желание да се позове на конституционните си права и да откаже да отговаря, подобно на гангстер, изправен пред Сенатска комисия.
— Да, аз съм — въпреки това призна той.
— Оня, ясновидеца ли? — попита друг.
— Вижте какво, я ни направете път да минем! — повиши тон Банърман. — Вие, момчета, нямате ли по-важна работа, вместо да…
— Според „Око“ вие сте мошеник — каза млад мъж в тежък балтон. — Вярно ли е това?
— Мога само да кажа, че ПРОНИКНОВЕНО ОКО печата каквото си иска — възмути се Джони. — Вижте какво…
— Отричате написаното в „Око“?
— Разберете, че действително не мога да кажа нищо повече.
Не успяха да минат зад вратата с матирано стъкло в шерифството, когато репортьорите се разтичаха към двата телефонни автомата на стената до отдела за безстопанствени кучета.
— Е, сега вече съвсем я оплескахме — натъжи се Банърман. — Кълна се в бога, не съм допускал, че ще останат да чакат в такава вечер. Трябваше да те прекарам през задния вход.