— Нима не знаеш? — заговори Джони саркастично. — Ние си умираме за рекламица. Всички ясновидци и разни там феномени правим челни стойки за мъничко популярност.
— Не, не го вярвам — възрази Банърман. — Поне за теб не. Е, станалото — станало! Сега вече нищо не може да се направи.
В себе си обаче Джони виждаше с какви заглавия ще излязат вестниците, за да добавят солта в котлето с кашата, която бе завряла и кипеше: ШЕРИФЪТ В КАСЪЛ РОК МОБИЛИЗИРА МЕСТЕН ЯСНОВИДЕЦ ЗА СЛУЧАЯ С ТАЙНСТВЕНИЯ УДУШВАЧ. „НОЕМВРИЙСКИЯТ УБИЕЦ“, ТЪРСЕН С ЯСНОВИДЕЦ. САМОПРИЗНАНИЕТО В ШАРЛАТАНИЯ — ИЗФАБРИКУВАНО, ПРОТЕСТИРА СМИТ.
В предната стая се намираха двама от помощниците на шерифа, единият хъркаше, а другият сърбаше кафе и начумерено прелистваше купчина донесения.
— Да не би жена му да го е изгонила, а? — пошегува се кисело Банърман като кимна към спящия.
— Току-що се върна от Огъста — опита се да го оправдае будният помощник. Той бе още почти дете, но имаше тъмни кръгове от умора под очите. Помощникът хвърли пълен с любопитство поглед към Джони.
— Джони Смит, запознайте се с Франк Дод. Спящата красавица насреща е Роско Фишър.
Джони кимна.
— Роско казва, че главният прокурор искал да вземе случая в свои ръце — оплака се Дод на Банърман. Имаше нещо трогателно в сърдития му, непокорен поглед. — Хубав коледен подарък, няма що!
Банърман хвана Дод за врата и го разтърси приятелски.
— Не го вземай толкова навътре, Франк. Ти прекалено много работиш над този случай.
— Все ми се струва, че в тези донесения трябва да има нещо… — Той прекара замислено пръста си по краищата им. — Нещичко!
— Иди си вкъщи и си почини, Франк. Вземи и спящата красавица. Само това ни липсва сега — да влезе някой от онези фотографи и да го снима. Снимката веднага ще излезе по вестниците с надпис „В Касъл Рок трескавото разследване продължава“, а нас ще ни изритат оттук да метем улиците.
Банърман отведе Джони в личния си кабинет. Бюрото му бе потънало в книжа. На перваза на прозореца бяха изложени в триптих неговия личен и портретите на съпругата му и дъщеря им Катрина. Прилежно оградена в рамка, на стената висеше дипломата на шерифа и редом с нея, също в рамка — първата страница на местния вестник със съобщението за избирането му на длъжност.
— Кафе? — попита Банърман и отвори шкафа си за документи.
— Не, благодаря. Ще си остана на чай.
— За съжаление мисис Шугърман трепери над чая си. Носи си го вкъщи след работа. Бих ти предложил чаша тоник, но това значи да изтърпим още веднъж онези навлеци — автоматът е в чакалнята. Господи, как искам да си отидат!
— Не се ядосвай.
Банърман извади един малък, затворен плик и се приближи до Джони.
— Това е то. — След миг колебание той му го подаде.
Джони го пое, но не бързаше да го отвори.
— Първо да се разберем, че нищо не гарантирам предварително. Не мога да обещая. Понякога се получава, друг път — не.
Банърман сви уморено рамене и повтори:
— Риск печели, риск губи.
Джони отвори плика и изтърси в дланта си една празна кутия от „Марлборо“. Обикновена кутия в бяло и червено. Взе я в лявата си ръка и се загледа в стената насреща. Сива стена. Обикновена стена в безлично сиво. Бяло-червена кутия. Безлична кутия. Премести я в другата ръка, сетне я стисна между дланите си. Чакаше да почувствува нещо, каквото да било. Нищо не почувствува. Продължи да стиска, макар да знаеше от опит, че когато изобщо идват, прозренията идват веднага.
Най-сетне Джони върна цигарената кутия.
— Съжалявам.
— Дупка от геврек, а?
— Да.
На вратата се почука и без да чака отговор, Роско Фишър подаде глава. Изглеждаше малко сконфузен.
— Ние с Франк си отиваме, Джордж. Ти май ме хвана, че съм задрямал.
— Гледай да не те хвана, че дремеш в патрулната кола — заплаши го Банърман. — Поздрави Дийни от мен.
— Разбира се. — Фишър хвърли един поглед към Джони и затвори вратата.
— Е — примири се Банърман, — струваше си все пак да се опита. Ще те откарам до…
— Искам да отидем до градската градина — заяви неочаквано Джони.
— Няма смисъл. Затрупано е с две педи сняг.
— Нали знаеш къде е мястото?
— Разбира се, че го знам, но каква полза от това?
— И аз не знам, но нека да отидем.
— Репортьорите ще тръгнат подире ни, Джони. Можеш да бъ деш сигурен в това, както че бог е създал всички живи твари.
— Нали спомена нещо за заден вход?
— Да, но той е свързан със сигналната инсталация. При влизане не става нищо особено, но при излизане сигнализацията се включва.
Джони свирна през зъби.
— В такъв случай нека вървят подире ни.