Отмереното думкане на барабана. Топящото се злато на тромбони и тромпети. Униформите на училищния оркестър…
(че и патицата… нечия е… майчица…)
Добри хора, седнали през лятото, слушат, аплодират, държат програми, изработени в ателието по графика към гимназията в Касъл Рок.
Но тази сутрин на това място бе седял убиец. Джони усещаше присъствието му.
Черни клони рисуват по оловното небе мистериозни знаци. Той (Аз) седя тук, пуша, чакам, чувствувам се прекрасно, чувствува се (чувствувам се) така, сякаш ако поискам, мога да скоча на покрива на света и да се приземя като перушинка на краката си. Тихичко си тананикам. Парче на Ролинг стоунс. Не мога да доловя точно какво, но ясно усещам, че всичко е… е какво?
Бомба! „Всичко е бомба, всичко е потънало в сивота наоколо и очаква снега, а аз съм…“
— Излъскан — промърмори Джони. — Излъскан съм! Само как съм излъскан!
Банърман не чу поради виещия вятър и се наведе напред.
— Моля?
— Излъскан — повтори Джони. Той вдигна поглед към Банърман и шерифът неволно отстъпи крачка назад — Джони го гледаше с някаква нечовешка студенина. Потъмнялата му коса се вееше лудо пред бялото му като тебешир лице, а над тях зимният вятър фучеше под черното небе. Ръцете на Джони сякаш бяха залепнали за пейката.
— Мамата си трака как съм се излъскал! — произнесе ясно той. Устните му бяха разтегнати в усмивка на пълен триумф. Очите му гледаха невиждащо през Банърман. Шерифът повярва. Никой не би могъл да играе така, така да се преструва. Но най-ужасното бе… че всичко това определено му напомняше за някого. Усмивката… интонацията… Нямаше го Джони Смит, сякаш бе заменен с някакво празно чучело. И крадливо, под пластовете на собствената му физиономия, осезаемо, почти физически се промъкваше едно друго лице — лицето на убиеца.
Лицето на някого, когото шерифът познаваше.
— Никога няма да ме пипнете, защото съм твърде лъскав за вас. — От гърдите му изскочи леко хихикане — самоуверено и нехайно-предизвикателно. — Всеки път го обличам и ако започнат да драскат… или да хапят… не могат да откъснат нищичко от мен… защото съм толкова ИЗЛЪСКАН! — Гласът му се извиси в триумфален, безумен фалцет, който надвикваше вятъра и Банърман отстъпи още една крачка назад, полазен целият от мравките на вцепеняващ страх.
„Дано престане — молеше се в себе си той. — Дано само да спре веднага. Спри, моля те!“
Джони сведе глава над пейката. По голите му пръсти се стичаха струйки вода от разтопения сняг.
(„Сняг. Сняг на мълчанието. Сняг — пазител на тайните“)
(„Тя ми го защипа с щипка за пране, за да видя какво е. Какво е да хванеш срамна болест. Болест от някоя от онези разгонени мръсници, те всички са разгонени мръсници и трябва да бъдат спряни, о да, да бъдат спряни: стоп, стоп, стопът, СТОПЪТ, О, ГОСПОДИ, знакът СТОП!“)
Отново бе малко дете. Вървеше към училището в тихия сняг, в снега на тайните. И ето че от изменчивата белота един човек се изпречи на пътя му, един ужасен човек; отвратителен, черен, ухилен човек с бляскави като петачета очи, стиснал червения знак „СТОП“ в ръката с ръкавица… ТОЗИ!… ТОЗИ!… ТОЗИ!
(О… БОЖИЧКО… НЕДЕЙ… НЕ ГО ОСТАВЯЙ ДА МЕ ХВАНЕ… МАМИЧКО… НЕ ГО ОСТАВЯЙ ДА МЕ ХВАНЕЕЕЕ…)
Джони изкрещя и се строполи до пейката, стиснал в шепи лице. Банърман се надвеси над него, жестоко изплашен. Репортьорите зад въжето се раздвижиха и зашумяха.
— Джони, съвземи се! Чуй ме, Джони…
— Излъскан… — промълви Джони и вдигна поглед към шерифа, изпълнен с болка и ужас. В съзнанието си още виждаше как онази черна маса с бляскавите като петачета очи се изпречва на пътя му. В слабините му пулсираше болката от щипката за пране, с която майка му го бе принудила да ходи. Тогава още не беше се превърнал в убиец, о не, не бе станал животно, измет, торба фашкии или каквото там го бе нарекъл Банърман. Бе само едно изплашено до смърт дете с щипка за пране на малкото си… на своето…
— Помогни ми да стана — едва изрече той.
Банърман му подаде ръка и му помогна да се изправи.
— А сега — на естрадата! — каза Джони.
— Не, по-добре да си вървим, Джони.
Ала Джони мина като насън покрай шерифа и запристъпя към големия тъмен кръг — силуета на естрадата. Тя се издигаше огромна и страховита в мрака — мястото на смъртта. Банърман се затича и го настигна.
— Джони, кой е? Знаеш ли кой…
— Не сте намирали следи от кожа под ноктите им, защото е бил с дъждобран — изговори задъхано Джони. — Дъждобран с качулка. Лъскав дъждобран от поливинилхлорид. Прегледай донесенията и ще видиш. Ще видиш, че винаги е валяло или дъжд, или сняг. Те наистина са драскали с нокти. Борили са се с него. Можеш да не се съмняваш. Но пръстите им само са се плъзгали по дрехата.