— Кой е, Джони? Кой е?
— Не знам. Но ще разбера.
Той се препъна в най-долното от шестте стъпала пред подиума, размаха ръце да запази равновесие и щеше да падне, ако Банърман не бе го хванал за ръката. Двамата се качиха горе. Тук снегът не бе образувал дебел пласт, просто едва бе понаръсил, защото го спираше конусообразният покрив. Банърман освети с фенера си пода, а Джони падна на четири крака и запълзя бавно по него. Ръцете му бяха аленочервени. Банърман предположи, че вече сигурно се бяха превърнали в голо месо.
Неочаквано Джони спря да пълзи и застина като ловджийско куче, усетило следа.
— Тук — промълви той. — Извършил го е точно тук.
Порой от образи, осезания за допир и други усещания нахлуха в главата му. Възбудата с металния вкус на бакър се засилваше безкрайно от възможността да бъде забелязан. Момичето се гърчеше, опитваше се да крещи. Затъкнал й бе устата с една ръка. Не си бе свалил ръкавиците. Ужасна възбуда. Никога няма да ме хванете. Аз съм Невидимия. Е, мамо, доволна ли си сега? Достатъчно ли е мръсно за теб?
Джони започна да стене и да тръска глава.
Режещ звук от късане на дрехи. Нещо топло. Нещо тече. Кръв? Сперма? Урина?
Целият се разтресе. Косата падна върху лицето му. Неговото лице. Ухиленото му, открито лице, оградено като в кръгла рамка от качулката на дъждобрана и неговите (моите) ръце се сключиха около врата в момента на оргазъм и стискат… стискат… стискат.
Силите напуснаха ръцете му, образите избледняха. Той се свлече в цял ръст на подиума, разтърсван от ридания. Когато Банърман докосна рамото му, той изпищя и се опита да изпълзи настрани с изкривено в безумен ужас лице. После лека-полека започна да се успокоява. Облегна глава на високите до пояс перила и затвори очи. Конвулсивни гърчове се гонеха по тялото му като хрътки. Панталоните и връхната му дреха сякаш бяха захаросани със сняг.
— Знам кой е — каза той.
10
Петнадесет минути по-късно Джони отново бе в личния кабинет на Банърман, съблечен по гащета и седнал възможно най-близко до малка електрическа печка. Все още имаше премръзнал и нещастен вид, но бе престанал да трепери.
— Сигурен ли си, че не искаш кафе?
Джони поклати глава.
— Не мога да понасям тази помия.
— Джони… — Банърман седна до него. — Наистина ли научи нещо?
— Знам кой ги е убил. Щеше да го хванеш някой ден. Само че е бил прекалено близо, за да допуснеш. Дори си го виждал с дъждобрана, с лъскавия дъждобран, който го покрива от главата до петите. Защото всяка сутрин той спира движението, за да могат децата да пресекат улицата до училището. Носи палка със знака „стоп“ и с нея сутрин спира движението, за да пресекат малките дечица улицата.
Банърман го гледаше като ударен от гръм.
— За Франк ли говориш? За Франк Дод? Ти си луд!
— Франк Дод е убиецът. Той ги е убил.
Банърман изглеждаше така, сякаш не можеше да реши дали да се изсмее, или да тегли един хубав ритник на Джони.
— Никога не съм чувал по-голяма идиотщина — най-сетне изрече той. — Франк Дод е прекрасен полицай и прекрасен човек. Идния ноември смята да се кандидатира за общински началник на полицията и ще има моята благословия. — Сега в израза му се четеше както развеселеност, така и уморено презрение. — Франк е на двадесет и пет години. Това означава, че би трябвало да е започнал тези идиотски гадости, когато е бил едва деветнадесетгодишен. Живее мирно и кротко с майка си, която не е добре със здравето — високо кръвно, щитовидна жлеза и лек диабет. Този път, изглежда, удари на камък, Джони. Франк Дод не е убиец — живота си залагам!
— Убийствата са престанали за две години. Къде е бил Франк Дод по това време? Бил ли е в града?
Банърман се обърна към него. Сега вече уморената усмивка напусна съвсем лицето му и то изглеждаше като издялано от камък: твърдо и гневно.
— Не искам да слушам повече за това. Ти беше прав първия път — наистина си само един мошеник. Е, постигна това, което искаше: вестниците ще пишат за теб. Но това не значи, че трябва да те слушам как петниш един честен полицай, един човек, когото…
— Когото обичаш като свой син — прошепна Джони.
Банърман сви устни и руменината, избила по страните му по време на нощната им разходка, избледня почти докрай. Имаше вид на човек, получил удар под пояса. После лицето му се отпусна и стана безизразно.
— Пръждосвай се — изсъска той. — Хвани някого от твоите приятели — репортьорите да те откара вкъщи. По пътя, ако искаш, дай пресконференция. Но кълна се в бога, кълна се в господа бога, че ако споменеш името на Франк Дод, ще дойда и ще ти извия врата. Ясно ли ти е?