Проблемът се бе задълбочавал все повече и повече през последните пет години от учението на Чък, но родителите му, както и той самият, го бяха приели на сериозно едва когато недостатъкът бе започнал да застрашава участието на момчето в спортните отбори. А имаше и по-лошо. До зимата най-късно Чък трябваше да издържи матурата си, ако искаше от есента на 1977-а да бъде студент. С математиката нямаше страшно, но с останалите предмети… ех, ако можеше да му зададат въпросите устно, би изкарал без всякакви усилия над средния успех. Ама не дават да си водиш на матура четец, колкото и голяма клечка да е баща ти в щата.
— „Но пред мен беше един нов… един нов човек. Знаеше какво го чака и бе изпълнен с поразителна сме… смес… смелост. Не искаше нищо и не съжаляваше за нищо. И ужасът, и нап… напрежението, които го вла… владя… владееха, докато бе ис… ис… испавен… изправен пред неизвестна участ…“
Джони бе прочел обявата за частен учител във вестник „Мейн Таймс“ и се бе кандидатирал, без да храни особена надежда, че ще го наемат. От средата на февруари живееше в Китъри, за да бъде по-далеч от Паунъл, от ежедневно претъпканата поща, от растящия поток репортьори, които нахълтваха в къщата, от притеснените жени с тъжни погледи, които „по случайност минавали оттук и решили да се отбият“. (Колата на една от тези, които „по случайност минавали оттук и решили да се отбият“, имаше номер от щата Мериланд; друга бе пристигнала със стар, измъчен „Форд“ с номер от Аризона.) Тези жени протягаха ръце да го докоснат…
В Китъри за пръв път бе открил, че едно анонимно име като Джон Смит, без инициал по средата, си има своите предимства. На третия ден от пристигането си в града бе предложил услугите си за готвач на бързи закуски, изтъквайки своя опит от университетския бюфет и лагера край езерата Рейнджли, където едно лято бе готвил на децата. Собственицата на закусвалнята, калена в огъня вдовица на име Руби Пелетие, мина с поглед по данните в заявлението на Джони и каза:
— Не смяташ ли, че си мъничко по-учен, отколкото се иска, за да разливаш чорбата, а, мързеланко?
— Така си е — отвърна Джони. — Толкова се преучих, че от мен вече става само безработен.
Руби Пелетие сложи ръце на кокалестите си хълбоци, отметна назад глава и се затресе в дълбок гърлен смях.
— А мислиш ли, че ще устискаш да не се подрискаш, когато в два часа през нощта нахълтат глутница моторизирани хлапаци и презглава започнат да поръчват бъркани яйца, шунка, наденици, препечени филийки и палачинки?
— Надявам се, че ще устискам.
— Надявай се, ама още нямаш представа за какво ти говоря и какво те чака — подигра се Руби. — Но ще ти дам да опиташ, студентче, пък да видим. Иди да си извадиш медицинско, за да сме на чисто пред здравните органи, и гледай да не ти открият нещо. Ще те взема на работа веднага.
Беше изпълнил всичко и след две кошмарни седмици (през които между другото бе успял да си направи няколко болезнени мехура на дясната ръка — бе цопнал по-бързо, отколкото трябваше, телената кошничка с картофките във врящото олио) вече той гонеше работата, а не тя него. Когато видя обявата на Чатсуърт във вестника, Джони изпрати автобиография на указания адрес. В описанието на квалификацията си включи и специализацията, която бе получил на едносеместриален семинар по проблемите на изоставащи в учението и затруднени в четенето деца.
В края на април, два месеца след постъпването му в закусвалнята, се получи писмо от Роджър Чатсуърт, който го канеше за разговор на пети май. Той си взе свободен ден и в 14,10 ч през един чудесен следобед вече седеше в кабинета на Чатсуърт. Пролетта беше в разгара си. Джони държеше в ръка чаша пепси с много лед, и слушаше разказа на домакина за проблема на сина му.
— Мислите ли, че това е алексия? — попита накрая той.
— Не. По-скоро прилича на пълна фобия спрямо четене.
Чатсуърт трепна.
— Синдромът на Джаксън?
Джони бе удивен, както без съмнение се очакваше да бъде. Майкъл Кери Джаксън бе специалист по английски език от университета в Южна Калифорния, който преди девет години бе предизвикал доста вълнения с книгата си „Невъзприемчивият читател“. В нея се описваха голям брой прояви на затормозяване при четенето, които впоследствие бяха наречени синдром на Джаксън. Книгата беше хубава, ако човек успееше да преодолее високия й научен стил. Фактът, че Чатсуърт го бе преодолял, беше достатъчен за Джони да разбере колко е загрижен да разреши проблема на сина си.
— Нещо такова — потвърди Джони. — Но разбира се, аз още не съм виждал сина ви, не съм го чувал как чете.