— Има поправителни от миналата година — по американска литература, история и по обществено устройство, представете си. Скъсали го на изпита, защото не могъл да прочете проклетото билетче. Имате ли разрешително за преподаване в Ню Хампшир?
— Не, но веднага мога да си извадя.
— А как смятате да подходите към проблема?
Джони му описа метода. Чък щеше да чете много на глас, предимно увлекателни неща като приключения, научна фантастика, уестърни и книжки от типа на „Любознайко в гаража“. Постоянно щеше да отговаря на въпроси върху прочетенето. Щеше да се направи опит да бъде освободен от напрежението по начина, описан в книгата на Джаксън.
— Обикновено най-тежко страдат способните ученици — обясни Джони. — Те се престарават, с което само задълбочават затормозяването. Получава се нещо като заекване на мисълта…
— Това Джаксън ли го казва? — рязко го прекъсна Чатсуърт.
— Аз го казвам — засмя се Джони.
— Добре. Продължавайте.
— Понякога, ако непосредствено след упражнение ученикът успее напълно да се разтовари и ако в този момент върху него не тегне мисълта, че ще трябва да се мъчи да повтори прочетенето, блокираните връзки в паметта сякаш от само себе си се прочистват. Когато това стане, ученикът започва да преосмисля стратегията си на атака — един вид позитивно мислене…
Чатсуърт слушаше със светнали очи. Джони бе попаднал тъкмо в сърцето на неговата собствена философия — в сърцето на философията може би на повечето хора, които се издигат със собствени сили.
— Нищо не помага на успеха, както успехът, нали?
— Да, нещо такова.
— Колко време ще ви трябва да си извадите разрешителното?
— Колкото трае обработката на заявлението. Навярно около две седмици.
— Тогава ще можете ли да започнете от двадесети?
— Искате да кажете, че съм назначен?
— Стига да желаете, работата е ваша. Можете да се настаните в къщата за гости, тъкмо да се отървем от нашествието на роднините, да не говорим за приятелите на Чък — много държа той да залегне здраво над книгите. Ще ви плащам по шестстотин долара на месец — не е царска заплата, но ако Чък се оправи, ще има и солидна премия. Солидна, повярвайте ми.
Чатсуърт свали очилата и прекара ръка по лицето си.
— Аз много обичам сина си, мистър Смит. Искам той да е добре. Помогнете ни, ако можете.
— Ще се опитам.
Чатсуърт сложи обратно очилата си и се върна към автобиографията на Джони.
— Не сте преподавали отдавна. Не ви ли понасяше?
„Започна се“ — помисли си Джони.
— Напротив, понасяше ми, но преживях злополука.
Чатсуърт бе преместил погледа си върху белезите по шията на Джони, където бяха частично удължили атрофиралите му сухожилия.
— Автомобилна катастрофа?
— Да.
— Тежка ли?
— Да.
— Изглеждате ми добре сега.
Той взе автобиографията, пъхна я в някакво чекмедже и колкото и да бе чудно, това бе всичко. Така че след прекъсване от пет години Джони щеше да преподава отново, макар и само на един-единствен ученик.
2
— „И макар че аз ко… косвено бях до… дор… допринесъл за смъртта му, той хвана ръката ми в отпуснатите си пръсти и ми се усмихна, за да ми покаже, че ми про… прощава. Това бе тежък момент и аз си тръгнах с чувството, че съм направил повече злини на този свят, отколкото бих могъл да ис… изкупя.“
Чък затвори с трясък книгата.
— Готово. Който влезе последен в басейна, е магаре.
— Само за момент, Чък.
— Оооох… — Чък се тръшна отново на шезлонга и по лицето му се изписа гримасата, за която Джони вече си имаше име: „Ох, тези въпроси!“ Изтерзаното добродушно търпение бе главното в нея, но отдолу понякога прозираше и един по-различен Чък: смръщен, тревожен, изплашен. Ужасно изплашен. Защото светът принадлежеше на четящите. За неграмотните нямаше място в Америка — те бяха като изкопаеми, осъдени да се лутат в задънена улица. Чък бе достатъчно умен да го осъзнае. Той изпитваше ужас от онова, което можеше да му се случи в училище наесен.
— Само един-два въпроса, Чък.
— Има ли смисъл? Все едно, няма да мога да отговоря.
— Ще можеш, ще можеш. Този път ще отговориш на всичките.
— Нали знаеш, че не разбирам нищо от онова, което чета? — Чък гледаше кисело и нещастно. — Чудя ти се защо ли се мъчиш с мен. Трябва много да са ти нужни тези мангизи.
— На тези въпроси ще отговориш, защото не се отнасят до книгата.
Чък вдигна очи.
— Не се отнасят до книгата? Тогава защо ще ги задаваш? Мислех, че…
— Направи ми удоволствие, моля те.
Сърцето на Джони биеше лудо и той не се учуди особено, като разбра, че го е страх. Отдавна чакаше този момент, чакаше да се създадат подходящи условия. И едва ли щеше да дочака по-подходящи от сегашните. Нямаше я мисис Чатсуърт, която обикновено кръжеше загрижено наоколо и притесняваше още повече Чък. Нямаше ги приятелите, които се цамбуркаха из басейна и го караха да се чувствува неудобно, че чете на глас като изоставащ четвъртокласник. И най-важното: баща му, на когото Чък най-много държеше да са хареса, също го нямаше. Беше заминал за Бостън, където Комитетът на Нова Англия по опазването на околната среда се събираше да обсъжда замърсяването на водите.