— Куку! — каза Съни Елиман и се надвеси върху облегалката на предната седалка.
— Кой… — бе всичко, което Ричардсън можа ужасено да изшепти. Сърцето му биеше толкова силно, че пред очите му заподскачаха и се заразливаха в такт тъмни петна. Уплаши се, че ще получи инфаркт.
— Спокойно — изкомандува мъжът на задната седалка. — Успокой се, човече. Отпусни жилите!
И Уорън Ричардсън изведнъж се почувствува обладан от абсурдно чувство на благодарност. Този, който го бе изплашил до смърт, нямаше повече да го плаши. Той сигурно бе добър човек, сигурно бе…
— Кой сте вие? — най-после успя да попита Ричардсън.
— Приятел — отвърна Съни.
Ричардсън понечи да се обърне и тутакси потъналия му в лой врат бе стегнат сякаш в стоманени щипци. Болката бе непоносима. Той си пое въздух с мъчително изхълцване.
— Няма защо да се обръщаш назад, човече. Виждаш ме колкото трябва в огледалото. Загряваш ли?
— Да — простена Ричардсън. — Да, да, да, само ме пуснете!
Щипците се поразхлабиха и той отново усети, че го обзема парадоксалното чувство на благодарност. Ала вече не се съмняваше, че оня на задната седалка е опасен тип, който се е промъкнал в колата с определена цел, макар да не можеше да си представи защо някой би…
И в този миг Ричардсън изведнъж осъзна защо някой би се решил или поне би могъл да се реши на такова нещо. Подобна постъпка би могла да се очаква от някой обикновен кандидат в изборите, но Грег Стилсън не бе обикновен — Грег Стилсън бе луд, а освен това…
Уорън Ричардсън тихичко зарида.
— Имам да ти поговоря, човече — занарежда Съни. Гласът му бе благ и изразяваше съжаление, но в огледалцето зелените му очи святкаха от удоволствие. — Имам да ти почета малко конско.
— Това е работа на Стилсън, нали? Това е…
Щипците мигновено се затегнаха, пръстите на непознатия се вкопаха във врата на Ричардсън и той издаде пронизителен писък.
— Без имена. — Ужасният събеседник от задната седалка не промени благия си, изпълнен със съжаление тон. — Прави си сам изводите, мистър Ричардсън, но не произнасяй имена на глас. С палец съм натиснал вратната ти вена, а с другите пръсти — сънната артерия. Само да река, и за нула време мога да превърна мозъчето ти в лукова глава.
— Какво искате? — попита Ричардсън. Все още не стенеше, но беше на ръба. Никога преди не бе изпадал в такова състояние. Не можеше да повярва, че всичко това става на паркинга зад неговата собствена посредническа фирма за покупко-продажба на недвижими имоти в столицата на щата Ню Хампшир посред бял и дори много слънчев летен ден. От мястото му се виждаше часовникът върху червената тухлена кула към сградата на градската община. Показваше пет без десет. Вкъщи Норма сигурно вече слага във фурната апетитните свински пържоли, залети със специален сос, Шон сигурно гледа по телевизията поредния епизод от „Улица Сезам“, а тук зад гърба му седи човек, който го заплашва, че ще прекъсне притока на кръв към мозъка му и ще го превърне в зеленчук. Не, това не можеше да бъде истина, това трябва да бе някакъв лош сън. От онези кошмари, които те карат да стенеш в съня си.
— Аз нищо не искам — сряза го Съни Елиман. — Цялата работа е какво искаш ти.
— Не разбирам за какво говорите? — Ричардсън обаче ужасно се боеше, че разбира.
— Онези драсканици в тукашния „Джърнъл“ за някакви мръсотии при търговията с имоти — ти нещо много си знаел бе, мистър Ричардсън! Особено що се отнася до… определени хора.
— Аз…
— Например приказките по повод централния базар. Намеци за бутане на пари под тезгяха, за рушвети, купуване на мълчание и разни там „аз на тебе, ти на мене“. Що за клепаници! — Щипците отново се затегнаха около врата на Ричардсън и този път той наистина застена. Но нали името му не бе обявено в материала на вестника? Нали бе споменат само като „информиран източник“? Как бяха разбрали? Как бе разбрал Грег Стилсън?
Човекът отзад заговори като картечница в ухото му. Дъхът му го пареше и гъделичкаше.
— Не знаеш ли, че с такива лайняни приказки можеш да докараш беля на нечия глава, а, мистър Ричардсън? Да кажем на хора, решили да се кандидатират за изборен пост? Да се кандидатираш за избори, е един вид като да играеш бридж и да си все в зона, загряваш ли? Това те прави уязвим. Всеки може да хвърля кал по теб и тя ще ти се залепи — особено в наше време. Вярно, че засега нищо лошо не се е случило. Приятно ми е да ти го съобщя, защото ако лошото се беше случило, сега щеше да си чоплиш зъбите от носа като курешки, вместо да си приказваш тъй мило с мен.