Въпреки че сърцето му се беше качило в гърлото, въпреки вледеняващия страх Ричардсън каза:
— Този… тази личност… млади човече, лудост е да смятате, че ще го опазите. Той се е уплел в собствените си машинации като пате в кълчища. Рано или късно…
Един палец се заби и задълба в ухото му. Болката бе страхотна, просто невероятна. Главата на Ричардсън думна в предното стъкло на колата му и той изкрещя. Опипом потърси с ръка клаксона.
— Само го натисни и ще те убия — изсъска гласът.
Ричардсън отдръпна ръката си. Палецът в ухото му го поотпусна.
— Ушите трябва да се чистят с памуче на клечка, човече — поучаваше гласът. — Целият ми палец е в ушна кал. Противна работа!
Уорън Ричардсън заплака като дете. Безсилен бе да се удържи. Сълзите се стичаха по дебелите му бузи.
— Много ви моля, недейте повече! Ужасно боли! — хлипаше той. — Моля ви, недейте! Моля ви!
— Нали ти казах — започна отново Съни. — Всичко зависи от теб. Няма да се безпокоиш какво щял да каже някой за тези… хора. Твоята работа е да внимаваш какво излиза от собствената ти уста. Твоята работа е добре да си помислиш какво ще говориш, когато онзи от „Джърнъл“ реши пак да те навести. Би могъл да поразмислиш например над това колко лесно е да се открие кой всъщност е така нареченият „информиран източник“. Би могъл да поразмислиш и над това как ще го загазиш, ако ти изгори къщата до основи. Няма да е лошо да помислиш и как ще платиш за пластична операция на жена ти, ако някой реши да плисне в лицето й акумулаторна киселина.
Мъжът зад Ричардсън запръхтя като див звяр в джунглата.
— Или пък, ако ме разбираш, би могъл да поразмислиш как няма нищо по-лесно от това някой да мине и да вземе сина ти на връщане от детската градина.
— Млъкни! — изкрещя прегракнало Ричардсън. — Млъкни, гнусно копеле!
— Само искам да ти обясня, че трябва да се позамислиш какво всъщност искаш. Изборите са празник за цяла Америка, разбираш ли? Особено в годината на двувековния юбилей. Всички трябва да се веселят. На никого няма да му е приятно, ако тъпи задници като теб започнат да дрънкат купища лъжи. Тъпи, завистливи задници като теб.
Ръката се махна съвсем. Задната врата на колата се отвори. „О, господи, благодаря ти, благодаря ти!“
— Просто трябва да се позамислиш — повтори Съни Елиман. — И така, разбрахме ли се?
— Да — едва чуто произнесе Ричардсън. — Но ако смятате, че Гр… че определена личност би могла да спечели изборите, като използува подобни методи, жестоко се лъжете!
— Не — отвърна Съни. — Ти се лъжеш. Защото всички си гледат веселбата. Гледай само ти да не останеш настрана от нея.
Ричардсън не отговори. Той седеше вцепенен зад волана. Вратът му пулсираше. Погледът му беше прикован в часовника на общината, сякаш това бе единственото разумно нещо, останало в живота му. Наближаваше пет и пет минути. Свинските пържоли трябва да са във фурната.
Човекът от задната седалка каза още нещо и си тръгна с бърза стъпка, без нито веднъж да се обърне назад. Краищата на дългите му коси се развяваха над яката на ризата му. Той зави зад ъгъла на сградата и изчезна от погледа на Ричардсън.
Последните му думи бяха „памуче на клечка“.
Цялото тяло на Ричардсън изведнъж неудържимо се затресе и трябваше да мине доста време, преди отново да бъде в състояние да кара кола. Първото му ясно изразено чувство бе гняв, ужасен гняв. Заедно с него дойде и поривът да кара право в столичното управление на полицията (което се помещаваше в сградата под часовника) и да съобщи за случилото се — за заплахите по адрес на жена му и сина му, за физическото насилие, упражнено върху личността му, както и от чие име бе извършено всичко това.
„Няма да е лошо да помислиш и как ще платиш за пластична операция на жена ти… няма нищо по-лесно от това някой да мине и да вземе сина ти…“
Но защо? Защо да рискува? Онова, което бе казал на онзи вагабонтин, си бе чистата истина. Всеки, който се занимава с недвижими имоти в Ню Хампшир, знае, че Грег Стилсън е затънал в нечисти машинации, че скубе бързи печалби и че това ще го докара до затвора, при това не рано или късно, ами рано и дори още по-рано. Изборната му кампания е формен идиотизъм. А сега на всичкото отгоре и бандитизъм! Никой в Америка не би могъл за дълго да си разиграва така коня — особено в Нова Англия.