— Но… — Той хвърли разтревожен поглед към баща си. — Нашият випуск е резервирал целия ресторант. Такава е училищната политика. По-безопасно е, отколкото да се празнува на двадесет-тридесет различни места и хората да се напиват масово по улиците. Там навярно ще се съберат… — Чък млъкна за момент и по лицето му се изписа страх. — Ще се съберат към двеста двойки. Татко…
— Остави го, той не вярва.
Роджър се изправи и се усмихна.
— Хайде да отскочим с колата до Съмърсуърт и да си поговорим с управителя. И без това се наскучахме с градинската ни почерпка. И ако на връщане двамата не сте си променили мнението, можем да поканим довечера всички у нас.
Той погледна към Джони.
— С единственото условие ти да стоиш на лимонада, за да ги наглеждаме, приятелю.
— С удоволствие. Но защо го правите, щом не вярвате?
— За успокоение на двама ви. А и за да мога, когато нищо не се случи довечера, да ви напомня: „Нали ви казах!“, и да се скъсам от смях.
— Все едно, благодаря. — Сега, след като се бе отпуснал, Джони трепереше още по-силно, но главоболието му се бе попритъпило.
— Ала нека не се заблуждаваме! — предупреди Роджър. — По-скоро на кьосето ще поникне брада, отколкото собственикът ще повярва на голата ти дума и ще се откаже от ангажимента. Това сигурно е една от най-доходните му сделки през годината.
— Бихме могли да измислим нещо — намеси се Чък.
— Какво например?
— Ами някакво извинение… някакво неприятно стечение на обстоятелства… уважителна причина…
— Искаш да кажеш — да го излъжем? Не, не съм съгласен. Не искай това от мен, Чък.
Чък кимна.
— Добре.
— Трябва да тръгваме — каза Роджър делово. — Пет и петнадесет е. Вземам „Мерцедес“-а и бягаме в Съмърсуърт.
3
Брус Карик, собственик и управител на заведението в Съмърсуърт, сервираше на бара, когато в 17,40 ч тримата влязоха там. Джони прочете надписа на входа пред бара: „Днес от 19 ч — абитуриентски бал. Довиждане до утре!“, и сърцето му се сви.
Не можеше да се каже, че Карик се скъсваше от работа в момента. Клиентелата му се състоеше от няколко работници, които си пиеха бирата и гледаха първите новини, и три двойки, седнали на коктейли. Той изслуша Джони с израз на растящо недоумение и накрая попита:
— Казахте, че името ви е Смит, нали?
— Да.
— Мистър Смит, елате с мен до прозореца.
Той го заведе при прозореца в коридора до входа за гардероба.
— Погледнете навън, мистър Смит и ми кажете какво виждате.
Джони погледна, макар да знаеше какво ще види. Шосе №9, което водеше на запад, вече изсъхваше след лекия следобеден дъждец. Небето бе съвършено чисто. Облаците бяха изчезнали.
— Нищо особено. Поне засега. Но…
— Никакво „но“. Знаете ли какво мисля? Да ви го кажа ли честно? Мисля, че нещо ви хлопа дъската. Ни най-малко не ме интересува защо сте решили, че можете да ме хванете за носа и да ме накарате да тропам по гайдата ви. Но ако имате свободна минутка, пиленце, ще ви открехна на някои истини за живота. Абитуриентите са ми дали шестстотин и петдесет долара депозит. Наели са един първокласен рок-състав от съседния щат Мейн. Храната е по чиниите, готова за претопляне. Салатите са нарязани и чакат в хладилника. За напитките се плаща допълнително, а повечето абитуриенти са навършили осемнадесет и имат право да пият, колкото си искат… и те ще пият довечера, и никой „копче“ не може да им каже, защото веднъж в живота си човек завършва гимназия. Две хилядарки като нищо ще ми капнат само на бара. Наел съм да ми помагат двама бармани и шест сервитьорки. Ако сега река да се откажа, ще загубя целия приход от вечерта, освен че ще трябва да връщам депозита за храната. Да не говорим, че не мога да си събера и редовната клиентела заради този надпис, който виси там вече цяла седмица. Ясна ли ви е картинката?
— Имате ли гръмоотводи на покрива? — попита Джони.
Карик вдигна в отчаяние ръце.
— Аз го открехвам на истината за живота, а той ми разправя за гръмоотводи! Да, имам си гръмоотводи! Веднъж, когато още ги нямах, при мен дойде един, трябва да беше преди пет години. Проагитира ме надълго и нашироко, че мога да си намаля застрахователната лихва. И аз купих проклетите му гръмоотводи! Доволен ли сте сега? Божичко помилуй! — Той се обърна към Роджър и Чък. — Ами вие двамата, къде гледате, та сте пуснали този перко да си развява свободно байрака? Хайде, омитайте се от тук! Мен ме чака работа.
— Джони… — подхвана Чък.
— Остави, Чък — прекъсна го Роджър. — Да си вървим. Благодарим ви, мистър Карик, за времето, което ни отделихте, и за това, че бяхте тъй любезен да ни изслушате с внимание и разбиране.